Loe raamatut: «Italija»

Иван Вазов
ИТАЛИЯ

Ненадейно сред морето…

 
Ненадейно сред морето малко
птиченце прифръкна
и треперишката, клето,
из краката ми се вмъкна.
Аз му рекох: "Здравствуй, пиле,
сящам твоята съдбина,
тук приятели ще бъдем:
ний сме скитници двамина."
 

Параход "Euхin" май, 1884

Нощ

 
Луната свети
тихо отгоре,
корабът плува
по синьо море.
    Песен оглася
тез пущинаци
и ме възнася:
    пейте, моряци!
 

* * *

 
Вълните гладки,
кат огледало,
в сънища сладки
всичко заспало.
    Небето плува
в светлите бездни,
Морфей царува:
    пейте, любезни!
 

* * *

 
В таз нощ кристална,
    някъде в бденье
душа печална
мисли за мене,
    бури бълнува
и мен – в чужбина
тя споменува:
    пейте, дружина!
 

По морето

 
Вълни, къде търчите?
    – Във безкрайността.
О, дни, къде летите?
    – Се във вечността.
Къде ти, облак, плуваш?
    – Във синий ефир.
Орел, за де пътуваш?
    – За горния мир.
А ти, любов? – Към бога.
    Ти, радост? – Не знам.
Надеждо, ти? – Не мога
    ответ да ти дам.
А ти кога ще тръгнеш,
    скръб! – гостенко зла?
Фръкни! Защо не фръкнеш?
    – Аз нямам крила!
 

Да фръкнем, душо, да фръкнем

 
Да фръкнем, душо, да фръкнем,
да фръкнем горе в небето,
за нас е чужда земята,
за нас е тъмно морето.
Нали се тамо изчезват
въздишки, шумове земни?
Да фръкнем, душо: небето
тъгата наша ще земне.
 

Морски зефир

 
Зефире приятни, ти вечно кръстосваш
    просторите морски безкрайни,
отдека тоз хлад благовонни доносваш —
    тез стонове, песни омайни?
– Хладът упоителни взех от морето,
    от страстний възток – аромата,
ефирната песен приех от небето,
    въздишките взех от земята.
 

Олимп

 
Олимп, де твойта слава?
Де твойте богове?
Зевс веч се не вестява
по тия върхове;
не фърля мълний бесни
въз трепетния свет
и своя хор небесни
не свиква на съвет.
И дремеш ти в почивка
велик, безгласен, гол,
под бяла си покривка,
кат овдовял престол.
 

Мраморно море

 
Бездната
Мойто дъно не измери
никой ум, ни oко.
Глас
Може би едното сърце
да е по-дълбоко.
 

Рало и лодка

Рало

 
Аз браздя полята,
дигам нива злата.
 

Лодка

 
Аз вълните поря,
с ветрове се боря.
 

Рало

 
Родните полени
мили са за мене.
 

Лодка

 
Мойта скорост гони
други небосклони.
 

Рало

 
В мирните долини
моят век ще мине
 

Лодка

 
В бурите опасни
мойта младост расне.
 

Рало

 
Бури аз не зная,
нито ги желая.
 

Лодка

 
Сред борби, премежди
черпя мощ, надежди…
 

Рало

 
Ази давам здраве
и тела корави.
 

Лодка

 
Аз пък давам сили
и души със криле.
 

Рало

 
Планини снопове
от земя дан зимам.
 

Лодка

 
На Колхиди нови
ключа ази имам.
 

Рало

 
Ази пъпля бавно,
но съм вседържавно.
 

Лодка

 
Картаген, Тир, Троя
аз руша и строя.
 

Рало

 
Цяло земно лице
във наследство имам.
 

Лодка

Ази за граници

небесата зимам.

Фар

 
Звезда ли в ниский свод блещука там?
Огнец ли е накладен от овчарят?
Блуждаещ пламък ли се мярка там?
Кандило ли е в някой пусти храм?
        – Другари! То е фарът!
Нощта е черна, мракът е дълбок
като душа, останала без вяра.
Корабът плува в хаоса широк,
но пътя му е тъмен като рог,
        блещука само фара.
Ту скрий се той зад някой черен бряг,
ту пак се мерне, весел и приятен,
душа тъмнее, щом потъне в мрак,
окото светва, щом той блесне пак,
        по-мил, по-благодатен.
Надеждо, фар във мрачния живот!
Лампадо, що блещиш в душата слаба,
компас, звезда, божествен ръковод;
огрявай в мрак и в буря моя ход —
        свети му на кораба.
 

Морска скала

 
Завиждам ти, гранит вековен:
с вълните вечно имаш бой,
но пак си тих и хладнокръвен
пред техний плясък, шум и вой.
Цалувките им са нахалост,
зъбът им те не ощърби,
а мойто сърце всяка жалост
и всяка радост го хаби…
– Мълчи – каза гранитът леден, —
аз имам същата съдба:
вникни:и ази съм подеден
от безконечната борба!
 

Егейско море

 
Над тез пространства мълчаливи
духът на старината вей.
Не, божествата пак са живи
и култът им и днес живей.
Във дън морето, в глъбините,
Нептун стои в палата свой,
найади плуват по вълните,
над тях – зефири светъл рой.
Талаз ли плесне – туй е песен
от някоя сирена пак,
завей ли вятър – Еол, бесен,
на бурите подава знак.
Платно ли в морский шир се белне —
цар някой древен плува там,
делфин ли лъскав тук се стрелне,
Тритон показува се нам.
Корабе, спри! На Аполона
там виждам храма – аз съм жрец:
до мраморната му колона
ще сложа дафинов венец.