Loe raamatut: «Zimno colntse»
Петко Тодоров
Зимно слънце
Мудно се провличаше денят или като бе неделя и хората нямаше какво да правят, тъй им се струваше. Мъжете още щом се наядоха и запушиха своите димливи цигари по кръчми и кафенета, едни от жените поклюмаха сами в къщи, па легнаха и заспаха, други няколко – по-млади – се събраха на приказка, а момите бързаха по-скоро да умият съдовете и да се стъкмят за хорото.
Само Елена не знаеше какво да прави. Тя бе приседнала на миндера до едина прозорец и с равнодушни очи гледаше покрития с дебел сняг разграден двор, над когото сегиз-тогиз прелита ту залутан чер гарван, ту орляк чевръсти врабчета, които незабелязано се изгубват в околната глушина. По вцепенените, почернели вейки на дървесата висят ледени шушулки, нататък под стряхата дремят свити няколко сънливи кокошки, а из снега на съседните керемиди понякога запушва самотен комин и синкавия дим неумолимо се разпилява из бледнината на деня. Елена бе отпуснала поглед навън и струваше й се, сякаш всичко наоколо се бе смълчало и се насилва да задреме, сякаш и самия ден заклюмваше и без време искаше да заспи. Но на нея се не спеше. Смътно преброждаха из главата й невнятни мисли, в душата й бе пусто, тя сама не знаеше що да прави. Нищо не й се нравеше, а това бездействие и самота я измъчва. И ту потрие загубени между бръчки очи, ту заглади повяхналото си лице, над което времето бе изсушило кората на годините й. След малко изчофили рамене, студени тръпки сякаш пролазиха по гърба й, тя преви скутовете на изтрития си шал, стана и се доближи до печката да хвърли две главни.
