Loe raamatut: «Нощна Светлина (Кръвни Връзки - Книга Втора)», lehekülg 2

Той се спря на входа и използва свръхестественото си зрение, за да види в тъмнината на огромната стая. Върху Кейн вече имаше два вампира и още няколко смятаха, че беше добра стратегия да имат няколко човека в отбор. Като влезе, той затвори вратата след себе си и пристъпи напред, когато чу ехо от гласа на Кейн.

- Аз ще се справя с това. Не им позволявай да стигнат до теб. - каза Кейн задъхано, като изви врата на вампира, който се опитваше да му изтръгне гърлото. Той се дръпна, когато зъбите се забиха във врата му. Това го накара да повали единия вампир.

Майкъл погледна учудено, но се опря на вратата.

- Добре, щом си сигурен.

Той сложи ръце на гърдите си и се облегна на метала.

- Скучно ми е... - каза той след малко и погледна към бездушните вампири, които все още не бяха влезли в битка. - Не мисля, че някой от вас ще ми окаже тази чест?

Когато Кейн успя да обезглави първия вампир, друг се насочи към Майкъл, но Кейн го хвана за коженото яке.

- Не мисля, че ще стане. - изръмжа той, като го въвлече в боя.

- Майка ти не те ли е учила да споделяш? - Майкъл се усмихна, докато наблюдаваше как Кейн го унищожава. Имаше чувството, че Кейн се нуждае да изпитва болка, за да се почувства жив. Той не се съмняваше, че Кейн щеше да е последният вампир, останал на крака. Може би този изблик на гняв щеше да помогне на приятеля му да разкрие душата си... Най-добрата терапия.

- Майка ми беше крадец. - отговори Кейн, като скочи и срита в гърдите един вампир, който тичаше срещу него. Вампирът полетя и Кейн скочи върху него. Като скочи, той се изправи на крака за секунди.

- Не вярваше в споделянето.

- И двамата знаем, че майка ти не беше крадец. - смъмри го Майкъл. - Тя беше добре възпитана дама.

Кейн получи удар по лицето и политна назад. Майкъл проследи как Кейн прелетя до него и падна в същата купчина боклук, в която Крис го бе запратил. Той въздъхна, когато забеляза, че Кейн беше целия в кръв. Кейн отново се втурна в боя, като разкъса негодниците.

- Имаш ли нужда от помощ вече? - попита Майкъл на фона на звука от счупени кости и кървави локви, които ставаха все повече. Той се засмя, когато Кейн започна да шепти едно от заклинанията на Син, но бе ударен по устата, преди да го довърши.

- Не - изрева Кейн, като изплю кръв в лицето на този, който го удари толкова силно, че му се зави свят. Като грабна дървото от един счупен стол, той го навря в устата на вампира с такава сила, че излезе от задната част на врата му.

Майкъл направи гримаса, но не се намеси. Наблюдаваше отблизо, като преброи, че три вампира бяха повалени и оставаха още четири. Кейн беше безстрашен - още повече сега, отколкото преди да бъде заровен жив. Това напомни на Майкъл за въпроса, който още не бе задал: как Кейн успя да отмени обвързващото заклинание без кръвта на любимата?

След по-малко от двадесет минути Кейн падна на колене. Той погледна през замъгления си поглед към звука от пляскане, който се приближаваше. Избърса кръвта от устата си и се опита да се изправи. Не успя и се засмя, защото подът се пързаляше от кръв.

- И победителят получава 100 лейкопласта и почивка в дома на Майкъл.

Той се наведе и хвана Кейн, за да му помогне да стане. И двамата се олюляха, преди да го задържи.

- Имаш дом? - попита Кейн, като се надяваше, че ако продължи да говори няма да припадне, преди да стигнат дотам. Знаеше къде живее Майкъл, но не искаше да си признава. Това само щеше да накара Майкъл да му се ядоса, защото не го бе посещавал. Не се гордееше от тази си постъпка, но бе имал нужда да пази дистанция.

- Да, вече съм пораснал. Освен това ковчезите не са на мода.

Той потръпна вътрешно, като осъзна, че шегата може да не се хареса на Кейн.

- Мястото е огромно. Било е музей на изкуствата във Викториански стил, докато не построиха по-модерен в Бевърли Хилс. Може би, ако се преместиш при мен мястото ще започне да ти изглежда като дом.

- Искам кученце - каза Кейн изневиделица, като се опитваше да прави крачки, за да не падне.

- Какво искаш? - попита Майкъл.

- Ако ще живеем заедно, тогава искам куче.

- Майкъл се усмихна на стария си приятел. Явно любовта на Кейн към кучетата не бе намаляла през годините.

Глава 3

- Какво става с Мика? - Ник попита Стивън, когато спряха в паркинга до църквата и паркираха между два от автобусите.

- Мика и Куин започнаха обичайния си спор кой определя правилата и Мика си тръгна, за да се успокои малко. - каза Стивън, като излезе от колата. Все още намираше за забавен факта, че всички ягуари караха.. Познахте... ягуари.

- По дяволите, те се учеха взаимно как да се бият. Не е кой знае какво, ако се сбият.

- А защо не се връща тогава? - попита Ник.

- Това е въпросът, нали? - въздъхна Стивън. - Куин мисли, че Мика е избягал, но аз знам по-добре от него.

- Какво те прави толкова сигурен? - попита Ник с любопитство.

- Защото Алисия се прибра само няколко седмици, преди той да изчезне. Мика броеше дните, когато ще може да я доведе вкъщи. Дори когато Натаниел беше жив, Мика й беше повече баща. Никога не би си тръгнал, когато тя си е вкъщи. Той сви рамене и добави:

- Или ако бе решил да изостави семейството, тогава поне щеше да я вземе със себе си.

Ник кимна, като се чудеше дали вампирите имат пръст в изчезването на Мика. Това не звучеше добре, така че за доброто на Мика Ник се надяваше, че Мика просто е избухнал и още не се е успокоил. Щеше да разпита Алисия утре.

Стивън погледна огромната църква с множеството й сложни статуи и дърворезба. Изглеждаше като внесена от Рим, което говореше за грешните пари, които имаха хората в нея. Най-богатите бяха най-грешни, затова парадираха толкова с религията си.

Истината е, че това бе мястото, където кметът на града идваше, за да се здрависа и обмени пари с мафията всяка неделя след литургия. Така, че въпросът, който си задаваше, беше... Защо момичето бе тук само посред нощ?

В църквата бе тъмно с изключение на няколко осветени прозореца на втория етаж. Доколкото си спомняше там бяха офисите. Чудеше се дали свещеникът, който остави на безопасно място в килера, живее тук. Никога не се бе замислял за това досега. Католиците бяха набожни, признаваше им го.

Вече осведоми Ник за случилото се онази нощ... Или поне по-голяма част от него. Не искаше да си спомня инцидента с дрехите на момчето от хора. Поклати глава и дръпна входната вата, като очакваше да е заключена, но тя се отвори.

- Не много умно. - намръщи се Ник, като извади ножа с дръжка от кост от ръкава си и пристъпи вътре. - Нали не мислиш, че след случилото се онази нощ, ще започнат да си затварят вратите.

- Може би както се казва... Винаги е отворено. - Стивън сви рамене, но влезе предпазливо. - А може би старият свещеник очаква гости.

- Отново казвам, това не е много умно. - отсече Стивън, като знаеше, че те не са единствените паранормални същества в сградата. - Надушвам хора горе, но има и нещо друго, което едва ли е дошло да се изповяда.

Ще отида да се уверя, че свещеникът е в безопасност. Ако намериш вампири, действай разумно и ги остави, докато не извикаме подкрепа. Стивън тръгна нагоре, като остави Ник сам да вземе решение.

Ник кимна и започна да се оглежда за килера на църквата. Обикновено колкото по-ужасни са чудовищата... Толкова по-дълбоко под земята се крият. Той не си направи труда да се скрие, защото врагът можеше да вижда в тъмното, както и той.

Като намери вратата с надпис „килер“, Ник я отвори и бързо слезе по стълбите. Той сбърчи нос от влажната и застояла миризма и кихна. Винаги бе мразил килерите.

Стивън правеше същото горе - отваряше врати и надничаше през тях. Като видя светлината, която се прокрадваше под вратата на офиса, той почука. Можеше да усети миризмата и знаеше, че свещеникът е сам.

- Ти ли си, Джуъл? - каза старият глас.

Стивън бързо отстъпи назад, когато вратата се отвори... Като се оказа с лице срещу свещеника. Милото старческо изражение с меки черти на лицето бързо се промени, той отвори уста и ококори очи. Стивън сложи ръката си, защото знаеше какво ще последва. Не остана изненадан, когато свещеникът се опита да затръшне вратата под носа му.

Като натисна вратата, Стивън влезе в стаята. Вратата се затвори, когато старият мъж се облегна на нея. Той се завъртя, грабна оръжието до него и го захвърли в стаята, като се ядоса.

- Казах ти още миналия път, че не съм вампир.

- Събудих се в килера. - напомни му свещеникът, като се подпря на бюрото си. Стивън въздъхна, когато видя старият мъж да тършува по бюрото, опитвайки се да намери друго оръжие. Той се намръщи, когато видя ръцете му да хващат един тежък телбод.

- Не искам да те наранявам - каза му Стивън. - Но ако не пуснеш този телбод, отново ще се събудиш в килера.

Той кимна с благодарност, когато мъжът бавно го пусна и се изправи. Изглеждаше малък в сравнение с него.

- Имам чувството, че не си дошъл да се изповядаш.

Все още усещаше страха в гласа на стария мъж.

- Отче, знам, че съм съгрешил. - усмихна се Стивън, но тъй като не видя реакция на шегата, той взе един стол и го завъртя. Забеляза, че мъжът потрепна от бързото движение. Той седна на стола, като сложи ръце върху облегалката. - Не се ли брои, че аз съм една от причините да си все още жив? Ако не те бях измъкнал, можеше вече да не си от страната на ангелите.

- Как... - свещеникът изведнъж изглеждаше състарен. Мина зад бюрото си и седна. - Когато дойдох в съзнание, слязох долу и видях непознати да разчистват. Бъркотията... Скрих се. Те бяха бързи и мълчаливи. Ти ли направи всичко това?

- Би ли повярвал, ако ти кажа, че имахме ангел на наша страна?

Когато мъжът вдигна глава и го погледна втренчено, Стивън продължи:

- С приятеля ми сме тук, за да се уверим, че църквата все още е чиста.

- Мислиш, че има и още? - потърка лицето си свещеникът.

- Знам, че има още. Въпросът е дали са тук.

Стивън стана. Бе оставил Ник сам за твърде дълго. Приятелят му беше известен с безстрашието си, което го притесни.

- Не искаме онази нощ да се повтори.

Свещеникът го погледна отблизо, сякаш за да се увери, че не лъже. Накрая старият мъж въздъхна и кимна.

- Добре. По някаква причина ти вярвам. Понякога пътищата господни са неведоми. Направи каквото трябва.

- Дано този път не намерим... демони и можеш да останеш в съзнание, ако обещаеш да стоиш тук.

Той си спомни казаното от свещеника, когато отвори вратата.

- Чакаш ли някого?

- Да, тя трябваше да дойде онази нощ, но... - той посочи към килера. - Обади се преди час, за да каже, че идва.

Стивън усети как пулсът му се ускорява.

- Имаше едно момиче онази нощ и трябва да разговарям с нея... Руса коса, красива. Познаваш ли я?

- Джуъл ли? - попита свещеникът. - Да, аз съм този, който трябва да я омъжи.

- Какво? - каза Стивън на висок глас. - Откога старите свещеници женят млади момичета?

- Ти си умен. - поклати глава свещеникът и каза решително. - Няма да се жени за мен... А и не те засяга. Остави това дете намира. Тя си има достатъчно проблеми с чудовищата, които вече познава. Не я въвличай във война на демони.

Стивън се намръщи. Не му хареса как звучеше казаното. Би се обзаложил на пари, че свещеникът искаше да каже мафиоти, а не чудовища. Не го интересуваха нито едните, нито другите, тъй като трябваше да се справи с друга мафия. Те обичаха да идват в „Нощна светлина“, защото това бе един от изисканите нощни клубове в града. Чувстваш се по-добре, когато знаеш, че по-ниската класа хора не може да си позволи да влезе.

Той ги преследваше от години и когато възникнеше проблем, винаги се случваше нещо и те успяваха да изчезнат. Ирландска мафия, италианска мафия, руска мафия, членове на ИРА, бивши членове на КГБ, Якудза и дори някои предполагаеми членове на илюминатите... На Стивън не му пукаше. За него всички бяха еднакви. Но понякога не беше зле да имаш някои от тях на своя страна.

- Обади ѝ се и ѝ кажи да не идва тази вечер!

Той подаде телефона на стария мъж и кръстоса ръце в очакване свещеникът да изпълни казаното.

Свещеникът пребледня. Ако се обадеше у тях и вдигне баща ѝ, Джуъл щеше да си има сериозни проблеми и вероятно щеше да се окажа в някоя улица, провисена с главата надолу. И той нямаше да се спаси, въпреки че е свещеник.

- Тя няма да дойде. - каза колебливо той, а след това го повтори с увереност, като погледна часовника на стената. - Иначе щеше вече да е тук.

Стивън се почувства разочарован, че няма да я види, но от друга страна се радваше, че е в безопасност. Имаше нужда да се разсее, затова се изправи и върна стола на мястото му.

- Ще се върна да те уведомя, когато приключим.

- Почакай! - извика свещеникът, когато Стивън отвори вратата. - Ако я видиш...

- Ще я пратя при теб. - обеща Стивън и излезе.

След като затвори вратата, Стивън поклати глава и тръгна надолу по коридора. Този етаж беше чист и трябваше да се срещне с Ник, преди да стане нещо. Като слезе долу, се огледа за Ник, но не го видя никъде.

- Добре. Къде по дяволите отиде? - измърмори Стивън и започна да отваря вратите.

Вратата на килера беше открехната и той осъзна плана на Ник.

- Тъмни места, под земята... Ами да!

Като се увери, че вдига достатъчно шум, Стивън слезе по стълбите и сбърчи нос от влагата.

- Мамка му, тук смърди!

Той се приближи до друга отворена врата и влезе. Ник стоеше пред котела с отворена врата и бъркаше нещо в огъня с желязна пръчка.

- Намери ли нещо? - попита Стивън.

В отговор Ник махна желязото от огъня заедно с остатъци от изгорял череп, от който висеше гнездото от око.

- Мисля, че може да се каже, че някои от хората в плана на липсващия човек, скоро ще изчезнат.

- Мисля, че тази църква е обичайното място, където местната мафия си върши мръсните дела. - уточни Стивън.

- В католическа църква? - попита Ник. - Нищо ли вече не е свещено?

Стивън сви рамене.

- Както се казва, нищо не е сигурно освен смъртта и данъците.

Ник пусна черепа в котела и затвори вратата.

- В нашия случай козина и котенца.

Двамата изсумтяха от смях, преди Стивън да се замисли.

- Добре, наистина трябва да сме сериозни.

Те се разделиха, като всеки търсеше в различен край на голямата стая, докато Стивън не забеляза нещо зад големите кофи за боклук, пълни с дъски.

- Ник, помогни ми с това.

Ник се приближи и помогна на Стивън да премести кофата, за да погледне отзад. Малък, тесен тунел се виеше от камъка и продължаваше направо в земята. Беше непрогледен мрак и двамата котарака не можеха да видят вътре.

- Трябва да го проверим. - заяви Ник и се приближи, за да надникне в отвора.

Стивън грабна Ник за ръката и поклати глава.

- Не, връщаме се и ще уведомя Уорън и Куин какво открихме. Една пума липсва и според мен една пума е твърде много. Не искам да прибавям и ягуар в списъка.

- Боже! - Ник се усмихна и прегърна шокирания Стивън. - Теб.. - той подуши и продължи с колеблив глас. - Теб наистина те е грижа.

Стивън нервно отблъсна Ник от себе си, като запрати ягуара в стената.

- Глупак - каза той, докато Ник се смееше. - Да се махаме оттук.

Когато стигнаха върха на стълбите, Стивън беше убеден, че Ник си е изгубил ума някъде. Църквата беше тиха като гробище и Стивън погледна коридора, който водеше до офисите гори, където чакаше свещеникът.

- Изчакай секунда. - каза Стивън. - Трябва да говоря със свещеника.

Ник сви рамене и се облегна на една скамейка.

- Здравей, Стивън. - каза един глас от нищото.

Ник подскочи и Стивън извика от изненада, преди да се препъне в собствените си крака и да падне. Ник премигна, когато мъж с тъмна коса излезе от сенките и се ухили на Стивън.

- По дяволите, Дийн! - извика Стивън, като стана от земята. - Спри да се опитваш да ме стряскаш така!

Дийн се усмихна и се облегна на една от колоните до скамейките, като скръсти ръце на гърдите си.

- За съжаление няма нужда да се опитвам.

- Майната ти! - изръмжа Стивън. - Отивам да говоря със свещеника и се връщам.

- Не забравяй да върнеш дрехата, която взе от хора. - подразни го Дийн. - Не искам да гледам как някое бедно момче няма какво да облече, за да отиде на църква.

Стивън замръзна, когато Дийн изрече тези думи и се обърна да погледне падналия.

- Дреха от хора? - попита Ник и повдигна вежди в недоумение. - Носиш дрехи от хора?

- Трансформирах се, беше спешен случай. Трябваше да спася това момиче, преди един вампир да ѝ изпие кръвта. - защити се Стивън.

- Да. - изцвърча Дийн. Същото момиче, пред което ти сритаха задника.

- Все едно на теб никога не са. - не му остана длъжен Стивън.

Дийн спря и се замисли.

- Не, не са ми сритвали задника, само са го натупвали.

- Ах! - изрева Стивън, като замахна с ръка и се загледа в друг коридор.

Ник погледна към Дийн.

- Имаш ли идея къде е скрил дрехата?

- Под леглото си. - отговори Дийн.

Ник се усмихна.

- Идеална информация за изнудване, благодаря ти.

- Няма защо. Обичам да го засрамвам... А и той все мисли, че ще му наритам задника или нещо такова.

- Садист. - каза Ник с усмивка.

- Аз съм паднал. - каза Дийн. - Нямаме много с какво да се забавляваме.

Стивън се приближи до вратата на офиса на свещеника и тъкмо щеше да почука, когато чу гласове отвътре. Единият беше на свещеника, а другият - на жена. Свали ръка и допря ухо по-близо до вратата, за да може да чуе.

Джуъл обикаляше, като се опитваше да се концентрира, но беше трудно. Първото нещо, което ѝ хрумна, когато влезе в офиса, беше момента, когато бе нападната от вампири и видя гол мъж или шифтър... Каквото и да беше. Прекара последните 5 минути, отговаряйки на въпросите на свещеника за онази нощ, но в момента имаше по-големи проблеми.

- Не трябва да се прокрадваш тук посред нощ. - каза свещеникът. - Опасно е. Ами ако баща ти или годеникът ти те хванат?

Джуъл се насочи към бюрото му и удари ръка по него. - Не, те не са опасни... Да изляза през прозореца и да се промъкна покрай въоръжената охрана, която ме държи като затворник, и да се опитам да се върна, без да ме забележат.

- Баща ти само се опитва да те защити.

Той се опита да я успокои, но знаеше, че тя казва истината. Баща ѝ идваше да се изповяда всяка седмица.. Да отмие кръвта от ръцете и съвестта си.

- Не, той се опитва да ме принуди да се омъжа за бизнес партньора му, за да си изплати дълга. Дълг, с който нямам нищо общо. Няма ли закон срещу робството в тази страна?

- Но когато с Антъни дойдохте за срещата, ти каза, че го обичаш от дъното на душата си. - каза свещеникът. - Не трябва да лъжеш за такива неща. Това е позор в очите на Бог.

- Да, с двама охранители до нас... Спомняш ли си? Този зад мен опираше дулото на пистолета си в гърба ми. Не бих могла да обичам егоистичен жесток варварин като Антъни. Той обеща, че ще убие мен и баща ми, ако не се омъжа за него. И по-рано онази нощ, когато се опитах да кажа на татко, че не искам да имам нищо общо с Антъни, той ме удари толкова силно, че видях звездички.

Джуъл и свещеникът се стреснаха, когато вратата се отвори с такъв трясък, че удари стената и няколко картини и позлатен кръст паднаха.

Стивън застана на вратата, като гледаше и двамата. Но тъмната синина на бузата на Джуъл го разяри като бик.

- И двамата трябва да дойдете с мен.

Коленете на Джуъл омекнаха, когато видя, че мистериозният мъж е жив. Толкова пъти бе мислила как вампирите са го убили, откакто избяга от него. На няколко пъти почти се разплака за това, че избяга. Сега, когато можеше да диша по-спокойно, искаше да изкрещи.

Защо всеки път, когато идваше да се изповяда, се случваше нещо? Тя не се страхуваше толкова от този шифтър, колкото от обезумелия си годеник. Не възнамеряваше да ходи никъде, докато не чуе сигнал за пожар или не види вампирски зъби.

- Не и този път - каза му Джуъл, като кръстоса ръце на гърдите си.

- Не мога да оставя църквата без надзор - каза старият мъж, но Стивън бързо го прекъсна.

Той нарочно се приближаваше към бюрото, докато говореше.

- Да не си сключил сделка с дявола и да си решил да нахраниш вампирите с енорията си? Ти ли гориш телата им в котелното?

Когато свещеникът отвори уста, но не каза нищо, Стивън продължи:

- Или може би грешниците, на които проповядваш, са извършили масово убийство в килера и изкопали тунел, за да избягат?

- Боже! - старият мъж погледна Стивън мрачно. - Ако напусна църквата, кога ще мога да се върна?

- Дай ми мобилния си. Ще ти звънна до няколко часа. Не се връщай, докато не ти дадем знак, че всичко е чисто.

Той въздъхна. Знаеше, че е спечелил спора, когато видя старият мъж да тършува в чекмеджетата и да събира важните неща, които да вземе.

Джуъл се опита да остане спокойна, докато си проправяше път през все още отворената врата. Свобода.. Защо винаги бягаше от луди мъже?

- Не ме карай да те преследвам. - каза през зъби Стивън, като отмести глава и втренчи поглед в нея. - Казах, че той може да си ходи.. Не ти.

Джуъл отвори уста и замръзна. Как се осмеляваше да ѝ дава нареждания? Стисна зъби, като осъзна, че така или иначе ще му се подчини. Повдигна брадичка, готова да се защити, когато стигна до едно заключение. В момента, в който се измъкне, ще продължи да бяга... От всички тях, включително и баща ѝ.

- Какво ще правиш с нея? - попита свещеникът възмутено.

- Това, което ти не можеш... Ще я пазя. - изкрещя Стивън, като не искаше да спори за това. Синината по бузата на Джуъл го бе вбесила и нямаше да я остави да се върне при мъжа, който го бе сторил.

- Не ми трябва друг защитник. - Джуъл понечи да си тръгне, но спря, когато видя двама страховити мъже на пътя си.

Дийн бе усетил тревогата на Стивън и сега, когато гледаше момичето, разбираше защо. Когато надникна в душата ѝ, той улови бегло ангела на смъртта.

- Грешиш.

Той се помести толкова бързо, че дори двамата шифтъри в стаята не забелязаха.

- Трябва ти защитник.

Джуъл потисна вика си, когато мъжът притисна длан към ранената ѝ буза и очите му придобиха цвят на живак. Ледената ръка, обвита около сърцето ѝ с ледени пръсти, се разтопи. Изведнъж тя си спомни за чувства, за които бе забравила, че съществуват... Топлина, сигурност... Любов.

Свещеникът се облегна на бюрото си, когато сянката от криле се появи от гърба на мъжа, трепна и изчезна.

- Ще бъда долу. - заяви Дийн и мястото му бе заето от полъха на вятъра.

Стивън не знаеше защо Дийн избра този момент да разкрие силата си, но се радваше, че го направи. Бузата на Джуъл бе излекувана, а свещеникът сякаш бе видял светлината.

- Трябва да тръгваме... Веднага. - каза Ник от вратата.

Стивън хвана ръката на Джуъл и се насочи към вратата. Радваше се, че шокът я бе разсеял за малко.

- Почакай! - каза свещеникът, което накара Стивън и Ник да спрат и да го погледнат. - Това...? - той заекваше, като сочеше мястото, където Дийн стоеше до преди малко.

Стивън се усмихна искрено от вълнението в очите на свещеника.

- Да... Така е.

Свещеникът се усмихна, когато Стивън и Ник напуснаха стаята с Джуъл. Той поклати глава и започна да събира необходимото. Според него Бог подготвяше земята за завръщането Си.

Стивън и Ник излязоха от църквата, но Стивън спря Джуъл, за да погледне към прозореца на офиса. Той въздъхна с облекчение, когато видя, че лампите угаснаха.

-Явно старият дядка е последвал съвета ти. - каза Ник.

Стивън поклати глава.

- По-скоро видя истинската същност на Дийн и преживява нещо религиозно. Даде ми телефона си, ще му се обадя, когато пътят е чист.

- Не мисля, че няколко часа ще са достатъчни. - каза му Ник.

- Каквото, такова. - отговори Стивън. - А сега нека се върнем в клуба, за да съобщим новината на Уорън и Куин.

Дийн седна на покрива на катедралата и погледна тримата долу с усмивка, докато се отдалечаваха от църквата. Помогна на Стивън колкото можа, но успокояващото заклинание, което постави на момичето, нямаше да продължи вечно. Чувстваше надвисващия мрак под сградата с излизането на вампирите от тунела им.

За разлика от онези преди, тези тук се влияеха от нещо още по-тъмно, по-зловещо от това, което Дийн бе срещал.

Дийн се намръщи, докато се чудеше защо не го е усетил, когато разчистиха първата група, която се бе настанила тук. Това влияние бе много старо и много могъщо. Веднага щом го усети, тъмнината отмина и се усещаше само присъствието на вампирите.

Падналият отново влезе в църквата, за да се увери, че старият мъж е добре и се е измъкнал жив.