Мантри за здраве и дълголетие

Тайните на подземния свят

Според древна китайска легенда веднъж Буда поканил всички животни в двореца си, за да му засвидетелстват своята любов и преданост. На първите дванадесет пристигнали той обещал да подари година от календара. Ленивата котка помолила своя съсед, плъха, да я събуди сутринта, което той, разбира се, не сторил. Когато стигнал двореца, опасявайки се, не без основание, за невзрачния си вид, плъхът се покатерил на гърба на могъщия бик и по всевъзможни начини се старал да привлече вниманието на Буда. Усилията му били оценени и той получил първата година от календара. Котката така и не успяла за аудиенцията и оттогава плъхът е неин кръвен враг. И въпреки че плъхът се отнесъл към котката съвсем по свински, в Китай той символизира мъдрост, съзидателност и благополучие. Това уважение може би се дължи на друга легенда, съгласно която плъхът подарил на китайците…ориза.

Плъховете са три пъти повече от нас и всяка година изяждат или унищожават над няколко стотин милиона тона храна! Само в Азия те изяждат около 50 милиона тона ориз, с който могат да се изхранят 250 милиона души! Всеки пети човек на Земята, зает със селско стопанство, работи за тях. Те са страшни не само с числеността си, но и със своята лакомия и всеядност. Ядат всичко, което ядем и ние. И всичко, което ние не ядем – хартия, дрехи, кожи, кости, дърво, обожават сапуна и замразените храни. Разполагат с един от най-мощните дъвкателни мускули сред животните – налягането, упражнявано от зъбите им, е над половин тон на квадратен сантиметър! Зъбите им растат с фантастична скорост – 13 сантиметра за година, поради което изпитват неистова необходимост да ги „заточват” – един в друг или гризейки нещо. Веднъж потопяват в мрак цял Ню Йорк, прегризвайки оловната обвивка на захранващия електрически кабел и предизвиквайки късо съединение. Според специалисти в бранша всеки четвърти пожар от късо съединение в САЩ е тяхно дело. Неотдавна те за много часове парализираха движението по важна магистрала в Япония, изваждайки от строя сигнализационната система.

Това са те, плъховете, с които човек съжителства от незапомнени времена. Единственото място на Земята, което още не са заели, са…полюсите. Без проблеми живеят и се размножават в хладилни камери и в котелни помещения, оцеляват и на територии, където в продължение на години се извършват изпитания на ядрено оръжие.

Широко разпространеният израз „Беден като църковна мишка” е твърде далеч от истината…Където и да е, дори в Божия храм, плъхът е богат и сит и винаги намира какво да гризе. Всъщност той съвсем не може да живее по църковните канони – дори и двудневен пост е смъртоносен за него. В търсене на храна може за ден да измине десетки километри, да прекара няколко денонощия във вода, да се потапя, задържайки за дълго дишането си. Може да развива респектиращата скорост от 10 км/ч и от място да прескочи еднометрово препятствие. Води групов начин на живот със строго построена иерархия и установени правила за поведение на всеки член на колонията. Лидиращо положение в нея заемат т.нар. алфа-самци, които са с респектиращо телосложение, гладка, лъскава козина и зъл поглед. Те безпрепятствено се придвижват по цялата обитаема територия, маркират я, пожелават и имат всяка от самките в нея. Държат се надменно и агресивно, същински мутри, само че без ланци…Имат безпрекословно предимство при разпределението на храната. Тяхна отговорност и задължение е да охраняват територията от чужди набези. Нападението върху нашественика се предшества от странен ритуал – дефекация и обилно уриниране, което вероятно би следвало да обезсърчи натрапника.

Следват плъховете бета, които също са с достолепен по плъхските стандарти вид и които признават и се подчиняват само на „босовете”. В тяхно присъствие са раболепни и сервилни, но затова пък винаги имат осигурено място на трапезата. В тяхно отсъствие обаче се преобразяват и се превръщат в истинки господари на територията. Последното място в иерархията заемат плъховете омега, чийто окаян вид – сплъстена козина, множество рани по кожата и опашката от ухапвания на доминантите и поглед, пълен с покорство и отчаяние, предизвиква единствено съжаление. Те обитават най-неуютните и най-отдалечени кътчета на територията и рядко успяват да се доберат до храната, без сериозни премеждия. За да е пълна картината, те търпят и допълнително унижение – извършват алогруминг, интимния тоалет на алфа плъховете, от които изпитват ужасяващ страх, тъй като последните, само фиксирайки ги със смразяващ поглед, без физическо съприкосновение могат да предизвикат у тях сърдечен удар.

Плъховете постоянно маркират територията си, като честотата и интензитета на „маркерите” също строго се подчинява на иерархичната постройка на колонията. Всъщност „маркерите” могат да се разглеждат като своеобразни течни чипове, които съдържат феромони, вещества, чрез които се предава информация за социалния статус, физическото състояние на носителя и „покана” за чифтосване. Понятно е, че плъховете омега не изпитват особена охота да афишират публично статуса и физическата си кондиция, а още по-малко – да подават сигнали за интимна близост със самките. Предвид жалкото им съществуване, едва един от двадесет доживява до първия си рожден ден.

Самките живеят в отделен ареал на територията, нещо като харем, с отделни „помещения” за всяка обитателка, където тя отглежда малките си. Сред тях няма такава иерархична подредба, както при самците. Ако не се броят някои от тях с твърде фриволно поведение, които по всевъзможни начини предлагат своята интимност на „босовете” (колко познато, нали?) и имат по-съществен принос за популациата на колонията. Удивителен е фактът, че с млякото малките плъхчета получават информация за това какво е яла майка им, т.е. кое може да се яде. След отбиването им, те разполагат с достатъчно „знания”, за да оцеляват сами. Две седмици след раждането им чрез специфичен феромон те получават знак, който ги кара да изяждат…екскрементите на майка си, привиквайки по такъв начин към твърда храна и набавяйки си ценни вещества, които спомагат за развитието на имунната им система, мозъка и чревната микрофлора.

Колкото и странно да звучи, на плъховете е присъщ алтруизъм, който обаче е подчинен на принципа „С добро на добро”. Склонни са да отстъпят от храната си на гладен събрат, но предимно в случай, че той е сторил това някога преди. От двама гладни – единият слаб и немощен, а другият – охранен и силен, ще ощастливят…втория. От него със значително по-голяма вероятност биха получили в бъдеще реципрочна услуга. Казаното въобще не означава, че алтруизмът е водещо начало в плъхското общество! От социологията е известно, че обществата, които се основават на алтруизма, са твърде благоприятна среда за развитието на социален паразитизъм. Взаимният алтруизъм е успешна и градивна стратегия само тогава, когато индивидите добре помнят историята на своите взаимоотношения, познават репутацията на съжителите си и …наказват измамниците и паразитиращите индивиди. Организацията на обществото на плъховете показва, че те очевидно не са избрали алтруистичната система на развитие, а по-скоро системата на егоистично-пресметливия индивидуализъм. Ръководейки се от принципа „Инвестирай добро там, където има реални основания за възвращаемост на инвестицията”. Кой от кого е копирал организацията на обществото си – ние от плъховете или те от нас, остава загадка.

Глава II
Загадки и тайни на човешкия организъм

Вторият мозък – загадки и тайни

В самия край на миналия век професорът по клетъчна биология в Колумбийския университет (САЩ) Майкъл Гершон попита риторично „Човекът има, две очи, две ръце, два крака, защо да няма и два мозъка?” В научните среди думите му бяха възприети като забавна шега, но оказа се, че ученият е имал твърде сериозни основания за подобен въпрос. А те произтичали от едно потънало в забвение любопитно изследване в началото на миналия век на професора по физиология и хистология в Кембриджския университет (Великобритания) Джон Нюпорт Ленгли. Той установил, че в коремната област на човека са струпани необичайно много неврони – около 200 милиона! Толкова, колкото имат в мозъка си кучето и котката, които считаме за твърде умни животни.

Професор Гершон си задал логичния въпрос – каква е ролята в човешкия организъм на това огромно струпване на нервни клетки тъй далеч от главния мозък? Установено било, че тази огромна армия от неврони е разположена по цялото протежение на храносмилателния тракт – от хранопровода до ануса, чиято дължина е цели 9 метра. Според професор Гершон невроните в коремната област управляват редица сложни процеси, свързани с храносмилането – контрола върху придвижването на храната в стомашно-чревния тракт, поддържането на параметрите на биохимичната среда във всяка от неговите части, с оглед нормалното функциониране на действащите в тях ензими, регулирането на секрецията на последните, всмукването на хранителните вещества в кръвния ток и пр. Наред с това невроните изпълняват и охранителна функция. При попадане на различни патогени (вируси, бактерии) през слизестата обвивка на червата те тутакси задействат имунната защита, предизвикват диария или повръщане с цел тяхното отстраняване, както и на продуцираните от тях токсини.

Съществуват убедителни доказателства, че невроните в коремната област активно общуват и „разговарят” помежду си. Техният език – невромедиацията, е съставен от химически думи – т.нар. невромедиатори. В това общуване участват над 40 от известните невромедиатори. Например около 95% от важния невромедиатор серотонин се секретира и действа в коремната област и едва 5% от него достига до главния мозък. В главния мозък – в хипоталамуса, „думата” серотонин се разчита като задоволство, хармония, радост от живота, но в храносмилателния тракт тя има друг „смисъл” – управление на преминаването на храната през червата, регулиране на имунната защита и т.н.

Има натрупани редица доказателства за това, че ролята на ентералната нервна система, състояща се от това внушително количество неврони, не се изчерпва само с регулирането на сложния процес на храносмилането. Множество изследвания по недвусмислен начин показват, че тя играе изключително важна роля за физическото и психическо състояние на човека. Доскоро се считаше, че нашите емоции влияят на храносмилането. Всъщност, оказва се, че храносмилането, посредством ентералната нервна система, активно влияе на нашите емоции и съдейства за развитието на едно от най-ценните качества на човешкия мисловен процес – интуицията. Нещо повече, нервните клетки в коремната област контролират работата на органите, разположени в нея, както и тази на сърцето. Тази сложна невронна система продуцира и значителни количества ендорфини – белтъчни вещества с опиатни свойства, имащи способността да притъпяват болестните усещания и да извикват чувство на удовлетворение и щастие.

Едно от широко разпространените заболявания – синдромът на раздразненото черво, от което според статистиката страда всеки десети човек, всъщност се обуславя от хиперактивност на клетките на втория човешки мозък, която се предизвиква от стрес или психологична травма. Прелюбопитно е заключението на френски учени, според които уврежданията на нервните клетки на главния мозък при някои нервнодегенеративни заболявания като Паркинсон и Алцхаймер се наблюдават в клетките на втория мозък две десетилетия преди развитието на болестта. Това крие изключителни възможности за своевременно започване на активно лечение на тези коварни заболявания.

„Редица наблюдения сочат, че ентералната нервна система в по-голямата част от своята активност действа напълно автономно, т.е. независимо от главния мозък. Всичко казано по-горе послужи като основание в медицинската терминология да бъде въведено понятието „втори мозък”. Привържениците на еволюционната теория за произхода на човешкия индивид считат, че в контекста на развитието на живота на земята този термин е неточен, тъй като „вторият” мозък се е появил…преди „първия”, главния мозък. В първите живи организми на планетата основната функция, неразривно свързана с тяхното съществуване, е била храносмилането. Този процес е бил „обслужван” от нервна система, която постепенно се е усъвършенствала. С появата на очите и ушите обаче възникнала необходимостта от обработка на получаваната от тях информация.

С тази дейност се заел главният мозък, който „преотстъпил” грижата за храносмилателния процес и управлението на коремните органи на втория мозък. С покоряването на огъня от човека преди около 1,5 милиона години енергийните разходи на организма за храносмилането се съкратили около 16 пъти, тъй като топлинната обработка в значителна степен улеснила усвояването на храната. Освободеният енергиен ресурс бил насочен към развитието и поддържането на функциите на главния мозък. Главният мозък на съвременния човек консумира цели 20% от добиваната от организма енергия. Изграден е от около 85 милиарда неврони, общуването между които се осъществява посредством 100 невромедиатори. Двата мозъка постоянно, извън нашата воля, обменят информация помежду си. Тя се осъществява чрез т.нар. блуждаещ нерв – вагуса.

Изключително любопитен е фактът, че около 90% от предаваните чрез вагуса сигнали постъпват от втория към главния мозък, формирайки т.нар. емоционален фон и поведението на индивида. Някои специалисти в нововъзникналото научно направление – неврогастроентерологията, считат, че вторият мозък също се нуждае от почивка и периодично преминава в състояние, подобно на сън. Нещо повече, нему са присъщи дори и съновидения! Да си спомним познатата поговорка: „Гладна кокошка просо сънува”. Изключителен научен интерес през последните години представлява т.нар. чревна микрофлора, чиято роля за физическото и емоционално-психическото състояние на човека е огромна.

Храносмилателния тракт на човека обитават 100 хиляди милиарда бактерии – хиляда пъти повече от звездите в Галактиката! Техният брой е сто пъти по-голям от този на клетките на човешкия организъм. Тази огромна армия от микроорганизми с маса около 2 килограма, усвоява около 30% от потребяваните от организма калории, преработва значителна част от веществата, с които човешкият метаболизъм не може да се справи, предоставя на организма редица ценни витамини – В₁, В₂, В₃, В₆, В₇, В₉, В₁₂ и К, и други вещества, участващи в безброй жизненоважни процеси в човешкото тяло и повишаващи капацитета на неговата имунна защита. Преди няколко години беше разшифрован окончателно геномът на бактериите в храносмилателния тракт на човека, състоящ се от три милиона гени. За сравнение човешкият геном се състои от около 28 000 гени, кодиращи белтъчните вещества в тялото на Хомо Сапиенс. Т.е. срещу тези 28 000 човешки гени противостоят цели 3 000 000 бактериални гени – над сто пъти повече!

Иначе казано ние сме много повече бактерии, отколкото хора. Следва откровено да признаем безспорният факт, че човек едва ли би оцелял, без обитаващите в него бактерии. Изследванията през последните години доказват, че освен подпомагане на храносмилателния процес и снабдяване на организма с ценни за неговия метаболизъм вещества, чревните бактерии имат твърде близко отношение към някои хронични заболявания. Например по тях може да се съди за предразположението на организма към диабет тип 2, сърдечно-съдови проблеми и заболявания на черния дроб. Неотдавна беше установено, че чревната микрофлора притежава и…манипулативни способности. За осигуряване на предпочитаните от тях хранителни вещества (въглехидрати, протеини, липиди и др.) чревните бактерии емитират в средата т.нар. сигнални молекули, които предизвикват определени реакции във втория мозък, чиито сигнали по определен начин се разчитат от главния мозък.

Изпращаните химически сигнали извикват чувство на удоволствие от определени храни и стимулират апетита към тях или пък предизвикват отвращение и непоносимост към други. Т.е. нашите предпочитания към едни или други храни всъщност са перфидни внушения от страна на обитаващата червата ни микрофлора…В случая едва ли е уместно да се говори за интелект, но бактериите очевидно умеят добре да отстояват интересите си. Да не забравяме, че те са се появили стотици милиони години преди човека и имат натрупан невероятен опит в оцеляването.

Разгадаването на езика на общуване между двата човешки мозъка, както и на бактериите с тях е изключително вълнуваща област в съвремената наука, тъй като е пряко свързано със здравния статус, с физическото и емоционално-психическото състояние на човека.

Азотният оксид – новата пътеводна звезда в медицината

На химиците тази съвсем проста молекула – NO, съставена от атомите на азота и кислорода, е известна твърде отдавна. Азотният оксид е открит през 1774г.от английския пастор Джоузеф Пристли – по съвместителство превъзходен химик, с чието име се свързват още откритията на кислорода, въглеродния диоксид, амоняка и хлороводорода. В края на миналия век неуспешен медицински експеримент става причина за едно от най-значимите открития в историята на медицината и физиологията.

В търсене на ефективен препарат срещу стенокардията (недостатъчното постъпление на кислород в сърдечния мускул) екип от американски учени, работещ за компанията Пфайзер (Pfiser) и ръководен от д-р Ян Остерло, изследвал действието на веществото силденафил цитрат. Препаратът не показал очаквания ефект – намаляване на болестния синдром, и компанията преустановила финансирането на проекта. Изследователите обаче били силно заинтригувани от факта, че участващите в експеримента доброволци категорично отказвали да върнат предоставените им таблетки с изпитвания препарат. В крайна сметка се изяснило, че последният води до силна и продължителна…ерекция, нещо което предизвикало истинска еуфория у мъжката част от участниците.

От този необичаен ефект на силденафил цитрата се заинтересуват трима американски професори – Робърт Фърчгот, Луис Игнаро и Ферид Мурад, чиито изследвания се увенчават с истински триумф. Повече от столетие физиолозите се опитват да изяснят механизма на разширението на кръвоносните съдове в човешкия организъм. С изключителна настойчивост се търси веществото – т.нар. „фактор Х”, което играе ключова роля в този механизъм. Не без основание се считало, че разкриването на тази загадка би спомогнало за намиране на ефективно противодействие на най-распространените заболявания – атеросклерозата, инфркта и инсулта.

През 1980г. 82-годишният фармаколог Робърт Фърчгот от университета в Бруклин установи, че ендотелиумът – вътрешната повърхност на кръвоносните съдове, отделя някаква тайнствена, трудноуловима сигнална молекула, предизвикваща мощен вазодилатационен (съдоразшираващ) ефект. Луис Игнаро от Калифорнийския университет в Лос Анжелис чрез серия блестящи експерименти установи, че тайнственото вещество е…азотен оксид. Ферид Мурад от Тексаския университет в Бостън доказа, че действието на нитроглицерина, добре познато средство срещу сърдечните спазми, също се дължи на азотния оксид, който се получава в резултат на разпадането му в организма. През 1992 г. азотният оксид беше обявен за молекула на годината, а през 1998г. Робърт Фърчгот, Луис Игнаро и Ферид Мурад бяха удостоени с Нобелова награда „за откритието на сигналните функции на азотния оксид в сърдечно-съдовата система”.

Всъщност, упорито битува убеждението, че отличието по-скоро е присъдено за откриването на магическата виагра, а не толкова за ролята на азотния оксид в „сърдечно-съдовите дела”. Защото, трябва откровено да признаем, че силденафил цитратът предизвика невероятен ажиотаж в света, предвид поразителния му ефект в деликатната сфера на мъжката потенция. За кратко време беше доказано, че това вещество блокира действието на ензим, който препятства притока на кръв в мъжкия член. Синтезата на азотен оксид в хода на сексуалната възбуда, оказваща нужния за ерекцията вазодилатационен ефект, обаче си остава единствено грижа на притежателя на последния. Защото силденафил цитратът не продуцира азотен оксид, а само създава нужните условия за неговата изява.

В крайна сметка се оказа, че е екипът на д-р Ян Остерло все пак успява да открие изключително ефективен препарат, който обаче не действа на кръвоносните съдове на сърцето, а на тези на…мъжкия полов член. В наши дни интересът в научните среди към забележителните свойства на азотния оксид е огромен, предвид неговата удивителна роля в човешкия организъм. Ежегодно в света се публикуват над 5000 изследвания в тази вълнуваща област. Последните недвусмислено показват, че азотният оксид оказва мощно вазодилатационно действие и, пряко или косвено, влияе върху всички метаболитни процеси, протичащи в човешкото тяло. Безспорно, една от основните функции на азотния оксид е управлението на артерилното налягане, но наред с това той участва активно в имунната защита, в действието на сърдечно-съдовата, нервната и храносмилателната система, във функциите на мозъка (обучение, запаметяване), стимулира клетъчната липолиза (разграждането на мазнините) и т.н. Вазодилатационният ефект на азотния оксид се отразява изключително благотворно върху организма, благодарение на увеличения приток на кислород и хранителни вещества към клетките. Въпросният ефект е в основата на новата генерация лекарствени средства срещу артериална хипертония (например Небиволол), появили се в началото на настоящия век, чието действие се основава на стимулирането на ендогенната синтеза на азотен оксид.

Неотдавна шведски учени от университета в Упсала установиха, че азотният оксид подобрява кръвообращението на стомаха, предотвратявайки развитието на гастрит и язва, противодейства на агресивното действие на аспирина и т.н. В човешкия организъм азотният оксид се синтезира от аминокиселината L-аргинин под действието на т.нар. NO-синтази – ензими, открити от професор Салватор Монкада – хондураско-английски фармаколог.

Твърде любопитен факт е, че за тази ензимна синтеза не е нужен енергиен „спонсор” в лицето на универсалния енергиен източник в човешкия организъм – аденозинтрифосфорната киселина (АТФ). Иначе казано Някой определено се е постарал този процес да протече на всяка цена, дори и при отсъствие на запас от енергия в човешкото тяло. Повод за размисъл дава и фактът, че тази проста молекула с неизброими функции в човешкото тяло е съставена от атомите на двете вещества с най-високо съдържание в атмосферата – азота (75,5% ) и кислорода (23,1%). L-аргининът, изолиран през 1886 г. от швейцарския химик Ернст Шулце, е една от двадесетте изграждащи протеините аминокиселини. Известна е като условно незаменима (за новородените е незаменима). Това означава, че само абсолютно здравият възрастен човек е в състояние да продуцира необходимото на организма количество от тази аминокиселина. А колко са тези абсолютно здрави хора в наши дни?

След 50-годишна възраст по същество синтезата на L-аргинин в организма се преустановява. Иначе казано на практика почти всеки човек изпитва дефицит от тази аминокиселина, която освен в синтезата на азотен оксид участва активно в елиминирането от организма на токсичния амоняк, в синтезата на креатина – аминокиселината, която играе ключова роля в доставянето на енергия към мускулите и нервите, в управлението на когнитивните функции и т.н. Нейни източници са различните видове меса, рибата, млечните продукти, бобовите и житните растения, сусамът, тиквените семки и т.н. Създателят се е застраховал допълнително – освен от L-аргинина човешкият организъм е в състояние да синтезира безценната молекула на азотния оксид и от нитратите и нитритите, постъпващи в организма с растителната храна.

Интересен факт е, че времето на живот на азотния оксид е само 5–6 секунди, през което миниатюрната молекула успява да измине едва 0,003см! За своя тъй кратък живот, благодарение на невероятната си реакционна способност, тя успява да участва в огромен брой процеси и да инициира не по-малко такива. Скорошни изследвания показват, че афинитетът на азотния оксид към хемеглобина е 100 000 пъти по-висок от този на кислорода, поради което има основание да се счита, че той участва в неговатото транспортиране в човешкото тяло. С нарушаването на метаболизма и биосинтезата на азотния оксид са свързани заболяванията артериална хипертония, Алцхаймер и Паркинсон, стенокардия, инфаркт, бронхиална астма, епилепсия, захарен диабет, еректилна дисфункция, невротична депресия и пр.

Неотдавна американски учени, ръководени от д-р Томас Берк откриха във всички части на растението моринда (Morinda citrifolia) (плодове, листа, корени, кора, цветове) наличието на значителни количества от азотен оксид. В земите на Полинезия и Хавайските острови целебното действие на това растение е познато от хилядолетия.

Независимо от невероятния напредък в изясняването на многостранната роля на азотния оксид в човешкия организъм механизмът на редица негови ключови въздействия все още не е достатъчно изяснен, както и пътищата за тяхното управление. Неслучайно в публичното пространство за азотния оксид беше лансирана загадъчната и многообещаваща формулировка – новата пътеводна звезда в медицината.