Tasuta

Italija

Tekst
iOSAndroidWindows Phone
Kuhu peaksime rakenduse lingi saatma?
Ärge sulgege akent, kuni olete sisestanud mobiilseadmesse saadetud koodi
Proovi uuestiLink saadetud

Autoriõiguse omaniku taotlusel ei saa seda raamatut failina alla laadida.

Sellegipoolest saate seda raamatut lugeda meie mobiilirakendusest (isegi ilma internetiühenduseta) ja LitResi veebielehel.

Märgi loetuks
Šrift:Väiksem АаSuurem Aa

Иван Вазов
ИТАЛИЯ

Ненадейно сред морето…

 
Ненадейно сред морето малко
птиченце прифръкна
и треперишката, клето,
из краката ми се вмъкна.
Аз му рекох: "Здравствуй, пиле,
сящам твоята съдбина,
тук приятели ще бъдем:
ний сме скитници двамина."
 

Параход "Euхin" май, 1884

Нощ

 
Луната свети
тихо отгоре,
корабът плува
по синьо море.
    Песен оглася
тез пущинаци
и ме възнася:
    пейте, моряци!
 

* * *
 
Вълните гладки,
кат огледало,
в сънища сладки
всичко заспало.
    Небето плува
в светлите бездни,
Морфей царува:
    пейте, любезни!
 
* * *
 
В таз нощ кристална,
    някъде в бденье
душа печална
мисли за мене,
    бури бълнува
и мен – в чужбина
тя споменува:
    пейте, дружина!
 

По морето

 
Вълни, къде търчите?
    – Във безкрайността.
О, дни, къде летите?
    – Се във вечността.
Къде ти, облак, плуваш?
    – Във синий ефир.
Орел, за де пътуваш?
    – За горния мир.
А ти, любов? – Към бога.
    Ти, радост? – Не знам.
Надеждо, ти? – Не мога
    ответ да ти дам.
А ти кога ще тръгнеш,
    скръб! – гостенко зла?
Фръкни! Защо не фръкнеш?
    – Аз нямам крила!
 

Да фръкнем, душо, да фръкнем

 
Да фръкнем, душо, да фръкнем,
да фръкнем горе в небето,
за нас е чужда земята,
за нас е тъмно морето.
Нали се тамо изчезват
въздишки, шумове земни?
Да фръкнем, душо: небето
тъгата наша ще земне.
 

Морски зефир

 
Зефире приятни, ти вечно кръстосваш
    просторите морски безкрайни,
отдека тоз хлад благовонни доносваш —
    тез стонове, песни омайни?
– Хладът упоителни взех от морето,
    от страстний възток – аромата,
ефирната песен приех от небето,
    въздишките взех от земята.
 

Олимп

 
Олимп, де твойта слава?
Де твойте богове?
Зевс веч се не вестява
по тия върхове;
не фърля мълний бесни
въз трепетния свет
и своя хор небесни
не свиква на съвет.
И дремеш ти в почивка
велик, безгласен, гол,
под бяла си покривка,
кат овдовял престол.
 

Мраморно море

 
Бездната
Мойто дъно не измери
никой ум, ни oко.
Глас
Може би едното сърце
да е по-дълбоко.
 

Рало и лодка

Рало

 
Аз браздя полята,
дигам нива злата.
 

Лодка

 
Аз вълните поря,
с ветрове се боря.
 

Рало

 
Родните полени
мили са за мене.
 

Лодка

 
Мойта скорост гони
други небосклони.
 

Рало

 
В мирните долини
моят век ще мине
 

Лодка

 
В бурите опасни
мойта младост расне.
 

Рало

 
Бури аз не зная,
нито ги желая.
 

Лодка

 
Сред борби, премежди
черпя мощ, надежди…
 

Рало

 
Ази давам здраве
и тела корави.
 

Лодка

 
Аз пък давам сили
и души със криле.
 

Рало

 
Планини снопове
от земя дан зимам.
 

Лодка

 
На Колхиди нови
ключа ази имам.
 

Рало

 
Ази пъпля бавно,
но съм вседържавно.
 

Лодка

 
Картаген, Тир, Троя
аз руша и строя.
 

Рало

 
Цяло земно лице
във наследство имам.
 

Лодка

Ази за граници

небесата зимам.

Фар

 
Звезда ли в ниский свод блещука там?
Огнец ли е накладен от овчарят?
Блуждаещ пламък ли се мярка там?
Кандило ли е в някой пусти храм?
        – Другари! То е фарът!
Нощта е черна, мракът е дълбок
като душа, останала без вяра.
Корабът плува в хаоса широк,
но пътя му е тъмен като рог,
        блещука само фара.
Ту скрий се той зад някой черен бряг,
ту пак се мерне, весел и приятен,
душа тъмнее, щом потъне в мрак,
окото светва, щом той блесне пак,
        по-мил, по-благодатен.
Надеждо, фар във мрачния живот!
Лампадо, що блещиш в душата слаба,
компас, звезда, божествен ръковод;
огрявай в мрак и в буря моя ход —
        свети му на кораба.
 

Морска скала

 
Завиждам ти, гранит вековен:
с вълните вечно имаш бой,
но пак си тих и хладнокръвен
пред техний плясък, шум и вой.
Цалувките им са нахалост,
зъбът им те не ощърби,
а мойто сърце всяка жалост
и всяка радост го хаби…
– Мълчи – каза гранитът леден, —
аз имам същата съдба:
вникни:и ази съм подеден
от безконечната борба!
 

Егейско море

 
Над тез пространства мълчаливи
духът на старината вей.
Не, божествата пак са живи
и култът им и днес живей.
Във дън морето, в глъбините,
Нептун стои в палата свой,
найади плуват по вълните,
над тях – зефири светъл рой.
Талаз ли плесне – туй е песен
от някоя сирена пак,
завей ли вятър – Еол, бесен,
на бурите подава знак.
Платно ли в морский шир се белне —
цар някой древен плува там,
делфин ли лъскав тук се стрелне,
Тритон показува се нам.
Корабе, спри! На Аполона
там виждам храма – аз съм жрец:
до мраморната му колона
ще сложа дафинов венец.