След двайсет години
"Защо са тъй сладки възпоминанията от младостта, даже тежките, даже скръбните възпоминания ? Защо е така умилителна въздишката, която изпущаме при виждането, след многогодишно отсъствие, мястото, дето са изтекли няколко светли часове от нашата юност, дето животът ти се е усмихнал в най-драгата си прелест, каквато е способна да му придаде магията на младостта! О, възпоминания, като надеждата, и вие сте сладостни, мили, благодатно успокоителни! Но вие сте по-горни от надеждата, защото никога не излъгвате, никога не ни отравяте с измама и разочарование… Животът и бурите му, и зъбът на времето, и всепобеждаващата сила на житейското зло, и самото благополучие, не могат да отнемат нищо от прелестта ви. Нищо, нищо!"
Горе-долу такива едни мисли се въртяха из ума на Пенча Дебрянски, човек на средня възраст, когато файтонът му приближаваше към село П., в подножието на голи и диви върхове, там, дето река Струма си разсича дълбок проход през канарите.
Той пак видя с трепет стръмноурвястата плосковръха могила, с исторически остатки там от стара славна крепост, и срещните високи скали срещу нея през реката, мрачно надвиснали над пропастта; и дрипавите селски хижи и дворища, пръснати безредно надлъж по Струма и високите клонести върби край нея, които едни фърлят със зеленината си веселост в затънтеното, голо и сиромашко село, и безброй още предмети, познати и мили нему, и сърцето му се сви сладостно, болезнено в гърдите.
Рой спомени се разбудиха още по-живо в душата му.
Тъкмо преди двайсет години Дебрянски беше прекарал в това село една година, именно 1873. Него време турците правеха по стопански начин между София и Кюстендил железница. Дебрянски беше тука турски чиновник-драгоманин при чужденците инженери. Длъжността му бе оставяла много свободно време. Той го бе прекарал повече в бродене и лутане по околните ридове и пущинаци, в усамотени мечтания посред природата и унасяне в старовременното минало, за което му говореха преданията на тая историческа местност, в поетически разходки покрай тихо ръмолящата под върбите си Струма. Тихи и незабравими дни!
Под ония върби, там при извора, около който всяка вечер ехтяха лудешки смехове на палави моми, колко пъти и той късно беше дочакал с разиграно сърце най-късната мома, която идеше за последен път да си налее съдовете. Колко сладки любовни срещи в тъмната долина, при вечерните шумове на реката и зефиря! Струмка! Черноока и чернокоса, хубавица, горделива на ход, като Диана – о, тоз момински образ не е изщукнал из ума му и из душата му, той и сега го види в цялата му дръзка и дива хубост. Той си я спомняше, кога заран, боса, напета, луда, румена като триндафил, тя изкарваше телците през поляната сред селото и нейният звънлив смях, като гълчеше с другите моми, се издигаше най-високо… И той очакваше нетърпеливо да се смрачи, да настане късна вечер, когато изворът опустее, и тая свободна и жизнерадостна дивачка да дойде при него с менците си… Свръзка мимолетна, любов чиста и беззлобна, идилия ясна, която той сега не вярваше, че наистина е съществувала…
Двайсет години оттогава! Боже, как далеко е това!
И сега, когато колата се спущаха по широкото шосе към селото, сърцето му по-силно и по-силно тупаше и погледът му поглъщаше с жажда и тия връхове, и това село, които такива скъпи спомени свързаха с едни от най-светливите дни на миналото му.
– Ние ще се побавим тука – каза Дебрянски, когато кочияшът спря конете пред една кръчма, па си зе пардесюто и тоягата с намерение да се запъти нанякъде.
– Ще се бавим ли много? – попита кочияшът.
– Доста.
– Тогава барем да назобим конете, обед е – каза кочияшът.
Печеше доста. Дебрянски разтвори чадъра и като помисли няколко време, тръгна към моста, мина реката, повървя оттатък нея между някакви си бедни къщици, в полите на стръмната плосковръха могила, и се закатери по нейната гладка върлина нагоре.
След малко, отдолу при кръчмата, неколцина шопи любопитно гледаха пътника на връха, там, дето още личат основите на старата крепост, как крачеше полека там или се спираше неподвижен и се открояваше в ясния небосклон. След половина час видяха го на срещния по-висок връх, който отсам спуща канарата си като една шеметна стена във вълните на Струма. На тая далека височина Дебрянски се мяркаше неясен и уединен, като един призрак. Още два часа той се лута и навести всички кътове, остали мили на душата му. Той се завърна през дълбокия речен пролом, като се промушва между огромните балвани, натръкаляни край брега.
– Инжинерин е – мълвяха селяните.
– Друго нещо ще е – казаха други.
А един каза, като да допълни предположението на тия последните:
– Изглежда позициите за топовете… Види се, сърбите пак ровят нещо си…
– Имане търси тоя син! – издума натъртено един побелял, с грозно и зверско лице старец, с исполински кривак в ръка.
Дебрянски се върна пак в селото и възви в една тясна улица; ниски колиби с буренясали дворове, заградени с повалени плетища или съвсем незаградени, се редяха от двете му страни. Няколко едри псета го налетяха, но той, като се бранеше с тоягата си, отмина и се спря пред един широк двор със стари върби край вадата, що протичаше през него. В дъното на двора, който беше съвсем пуст, няколко ниски селски постройки – жилища на хора и на добитък; до тях тулеше се през клоните на върбите просто двукатно здание, грубо измазано с глина, разпукана и окапала, с прозорци без стъкла, обвесени живописно с гангали царевица, връзки червени пиперки, сплитки чеснов лук и други необходими орнаментации на всяка селска къща у нас.
В едната стаичка на това здание, което сега изглеждаше необитаемо, Дебрянски беше имал жилището си през времето, когато живееше в селото. Това беше дворът на чича Стоя, първи чорбаджия по онова време. Колко спомени и тука се пробудиха! Той влезе в двора. Две грамадни псета лавнаха и са фърлиха на него. При тоя лаеж един момък селянин излезе.
– Какво дирите, господине? – попита той, като махна на псетата.
– Дойдох да погледна тук къщата па чичо Стоя… Преди двайсет години тъкмо съм живял в оная стаичка… Не помните ли "терджуманина" ?
– А, ние сме били малки тогава, чакай да повикам мама!
– Не трябва, не трябва!
Но момъкът вече отиде.
В това време Дебрянски се приближи до вадата. Тая вада тогава беше дълбока и стремителна и отиваше да кара четири воденични камъка. Над нея имаще кьошче и там, под сянката на върбите, той често бе седял на хлад или прочитал. Сега кьошчето го нямаше, и тя беше пресъхнала. Само зеленясали от жабуняк локви стояха на дъното. Тоя вид на мрътвило и запустялост в някогашния весел и многолюден двор на чорбаджи Стоя натъжи душата на Дебрянски. И върбите как тъжни и осърнали спущаха остарелите си и изпосъхнали клонове над вонящото легло на изчезналата вода! И всичко тука беше някак овехтяло, грозно, западнало. Двайсет години, и каква промяна!… Види се, времето застарява не само хората…
Дойде момъкът с майка си. Една спарушена, бръчкава, пожълтяла жена, вече бабичка, с нападали по лицето висулки от побеляла раздърпана коса. – Младена! – пошушна си Дебрянски в изумление. – Боже, тази ли е оная великолепна, с нежни черти, двайсет и пет годишна невяста, дядовата Стоева снаха?… Времето, животът, кърският труд – ето какво бяха направили това създание. Дебрянски биде покъртен; жалост и скръб и негодувание против съдбата, против жестокия закон на природата раздвижиха дълбините на душата му.
Бабичката го приближи и едно очудване се изобрази по разрушеното й лице. Тя поздрави Дебрянски и го попита кой е. Той й обади. Тя се замисли малко, па каза:
– Сетих се; но тебе не мога да позная.
– А аз те познах, бабо Младено.
"Бабо Младено!" Той не вярваше ушите си, като произнасяше тая фраза; той не вярваше, че наистина имаше пред себе оная хубавица, милолика Младена, която знаеше, с глава на Мурильова мадона. Той се чудеше по какво я позна, че е тя: ни вид, ни чърти, ни очи, ни изражение, ни цвят – нищо не напомняше първата Младена. А между това баба Младена беше някогашната невяста Младена! Страшни иронии има животът.
– Да видя ли и нея или не? Страх ме е. Страх ме е от тая ужасна действителност. Защо да размесям в светлите си възпоминания един нов скръбен образ, който ще остане там петно ? Но да дойда тук и да я не видя ?
Така си шушнеше Дебрянски, като вървеше из друга една махала, оттатък реката. Той диреше с поглед двора на Пенча Дулев, мъжът на Струмка (Струмка се беше оженила още през пребиваванието на Дебрянски в П.). Имаше промяна доста там, нови хижи имаше построени, а други махнати, та Дебрянски не можеше да налучи Дулевата къща. Най-после попита. Той се спря при един повален плет, който заграждаше разфърлян и нечист двор. Никой не се мяркаше там. В ъгъла, под изсъхналите сливи, купище тор, сухи връхари, бурен, коприва. Грозно, парясано, лошо. На Дебрянски сърцето се стисна и заболя, като че ли го туриха в клещи. Де е градинката, скромната селашка градинка, голяма два разкрача, в тоя ъгъл, отдето тя му късаше големите морави божури и жълт крòкон, който блещеше ярко като звезда, на темето й, въз черната й коса? Де са двата диви триндафилеви храсти? Градинката е под туй купище сега. Градинката е умряла!
Едно момиче се зададе със стомна и влезе в двора.
– Девойче – извика го Дебрянски.
Момичето се извърна.
– Тука ли си е баба… Тука ли си е Струмка?
О, той не можеше да каже "баба" за онова създание!
Момичето го изглеждаше очудено-глупаво.
– Стрина Струмка! – реши се да каже Дебрянски, за да бъде разбран.
В същия миг притърча друго момиче, по-възрастно от първото. Те се сшушукаха нещо.
– Ти мама ли търсиш? – попита новото момиче.
– Да, майка ви, пиленце, стрина Струмка.
Девойченцата се спогледнаха зачудени, па се изкискаха. На Дебрянски стана досадно. Гаврят ли се с него?
– Мама я няма – отговориха и двете.
– Дека е?
– Умряла е.
И момичетата с нов смях хукнаха нататък.
Очевидно, беше им много смешно, дето тоя господарин питаше за майка им, умряла преди много години…
Дебрянски остана като втрещен от тая неочаквана вест, па и изпълнен с негодувание за тоя светотатски, неуместен смях на безчувствените селянчета.
– Умряла, умряла! – повтаряше си той, – не можах да я видя. Моята първа… възхитителна любов!… Не, по-добре, по-добре, че е умряла, най-добре, че я няма… Нека да я знам само такава, каквато беше тогава, в разцвета на младостта и красотата, щастлива, там при извора!
"При извора!" Внезапно му хрумна да иде да посети извора, поетическия извор. Той се чудеше как най-първото му поклонение не беше там. Той побърза да иде да помечтае при извора, както някога, уви, без да чака вече някого там, на големия балван, под клоните, дето са седели късно двама сред упойната омая на тихата лунна вечер, при мелодичното фъфлене на зефира в клоните. И той бързаше.
Подир малко Дебрянски се озова на източния край на селото, при пролома, дето Струма, шумна, минува под високата стена, страховито надникнала над нея. Той с неудоволствие забележи, че тясната сенчеста полянка, през която се отиваше до извора, беше загрозена от присъствието на няколко нови опърпани колиби, които стояха като отвратителни закръпки на нея. Кичастите някога върби, сега с изпокършени клонища, с обелени и безжалостно изпокълцани от сечива дънери, висяха безнадеждно скръбни, сякаш тайно тъжеха за нещо си… Беше и нататък изтъпкана, обезобразена, тая друг път цветуща местност, кът на момински срещи и любов. Няколко тъсми от пясък, оставени от порои, просичаха и заличаваха скудната зеленина на тая обезчестена полянка.
Дебрянски отиде при извора, но го завари пресъхнал. Чучурчето не съществуваше. Празното му вирче беше натъпкано с пясък: гъстият наоколо бурен и пустали треви и коприва свидетелствуваха, че от години вече никой крак не е пристъпал тук за вода; заедно с животворната струя беше пресушен и изворът на живота, на смеха, на звънливите крясъци на младостта.
Изворът беше умрял. Тъжно, тъжно. На Дебрянски неволно овлажняха очите.
– Умрял и той, умрял и той! Смърт навсякъде, и пустош, и разрушение! Времето е турнало страшната си ръка на всичко онова, което преди двайсет години радваше очите, услаждаше душата. – Де се крие радостта н животът тука? Всичко вехто, западнало, посърнало. Сякаш че заедно с хората си и самото село е остарало… Ами аз?…
Дебрянски се качи на колата си, наскърбен, помазан от тежки чувства и с бледно чело, като человек, който излазя от гробища, дето са погребани най-милите на сърцето му.
Той продължи пътя си из живописната Струмска долина, но нищо там не привлече вече вниманието му.
1894
Наум
Херкулесбад е сгушен в един зелен планински дол на Карпатите. Високи гористи върхове забикалят живописно отвред хубавия и богат маджарски градец, през който се вие река Черна, лазейки в полите на чуката Домоглед.
Но освен тия две славянски имена всичко друго тука е чуждо: немско, маджарско и влашко.
На 189* година аз преживях тука около месец – ползувах се от лечебните води. Но повече се ползувах от чудната природа на тоя планински кът: самотните скитанета из алеите в горите, през шумата на които проникваха звуковете на оркестъра из градината при "Курзала", бяха моите ежедневни разтухи и наслада.
Най-после и тия разходки, и тая музика, и красотата на тия видове ми омръзнаха: домиля ми за България. Домиля ми да чуя български език, да видя български лица, да дишам български въздух. Тъгата за отечеството растеше у мене, колкото приближавах към срока на стоенето си в Херкулесбад. Никога родната земя не е ни тъй скъпа, както когато сме далеч от нея. Колко по-тежко ще се чувствува изгнаникът! Мицкевич в чужбина е казал: "О, отечество, ти си като здравето: ценим те, когато те изгубим!" А аз не бях изгнаник и при сè това мъката ми приличаше на изгнаниковата. Най-после, когато влакът ме понесе към Дунава, аз си отдъхнах с радост.
В Оршова трябваше да чакам около два часа парахода, който идеше от Белград, за да ме отнесе в Лом. Оршова е градец с твърде красиво разположение на левия бряг на Дунава, който лее бистри и тъмни талази в подножието на срещните стръмни гористи рътове на Сърбия. Но половина час ми стигна да се нагледам на тях и да ми се стори, че параходът се твърде много бави… Аз нетърпеливо се разхождах по набрежието край ред кръчми, бакалници, локанти, дето се мяркаха грубите лица на бедни рибари, на пристанищни хамали и на селяни, като се вслушвах в смесения говор на маджарския и румънския езици, господствуващи тук наравно.
От една кръчма-локанта замириса ми твърде приятно на пържена дунавска риба, към която, като толкова грешни хора, и аз имам слабост. Сетих се, че съм гладен, и вместо да чакам половин час, додето дойде часът за обеда на ближния ресторант, аз влязох в кръчмата, седнах на една пейка и поисках да ям. Какво беше моето очудване, когато локантаджият, човек дебел, мургав, извика по български на един слуга да ми сложи риба!
– Имате ли и добро винце? – попитах по български.
Локантаджият ме погледна очуден, като чу тия думи, веднага остави тезгаха си, дето сипваше ястие на другите гости, и дойде при мен със светнал поглед.
– А! българин ли си, господине?
И ръкуване, и здрависване, и сърдечни приказки, като че сме стари приятели. Аз бях възхитен, като чух след толкова време пак български език и приказвах със съотечественик. По-покъртен беше локантаджият, зарадван като дете от тая среща. Той се възчуди как да ми угоди, как да ме угости по-добре. Заповяда да ми дадат друга риба, не която аз исках, по-добра, да извадят от избата вино, назначено само за отбрани гости, да сложат и друго ястие, и сам седна при мене да ми налива, да ми приказва и да ме пита? Забрави другите гости.
В няколко минути аз знаех вече цялата биография на гостоприемния локантаджия. Бай Наум беше от Охрида, от турско време дошъл тука, зафанал тая работа, която го пообогатила, не се връщал още в отечеството си, но не го забравил никога и тъкмел тая година да прескокне до Охрида да види роднини и пътьом, през София да се порадва на "слободна Бугария". В София имал брат майстор-дюлгерин, за когото ме пита познавам ли го (не го познавах), и ме моли да му нося много здраве. Подир това нагазихме в политиката: приказвахме за турските тирании, за освобождението на Македония, за силите на България… Мисълта за отечеството, напуснато от четвърт век, оживяваше лицето му, очите му бяха пълни от щастие и детска радост, че може да подели с мене скъпи мисли и чувства за измилели работи сред тая чужда страна и чужди хора.
Не усетих как измина времето и дойде часът за тръгване. Аз станах и извадих да платя. Бай Наум не даде да се изрече! Не! По никой начин! Той счита за срамота да зема пари… Благодарих му сърдечно. Той ме изпрати до пътя пак с много здраве до брата му и с добро видение в София, дето се сговорихме да ми се обади при минаването си.
Параходът на пристанището вече изпущаше стълбове пара за път. Побързах да си купя пътен билет в параходната канцелария на набрежието. Там ме сполетя една голяма неприятност: излезе, че парите не ми стигат. Сметката, направена в Херкулесбад, че средствата ми ще стигнат до Лом, излезе крива: трябваха ми още осем фиоринта (около един наполеон). Смутен силно от това откритие, аз се чудех какво да правя. Параходът след малко тръгваше, а аз оставах на набрежието! Осърнах при мисълта, че трябва да се бавя в тоя градец два-три дена, додето чакам пари от София. Да ги поискам на заем от Наума, нито помислих. Такава постъпка ми се виждаше много неприлична и тежка, тя би направила лошо впечатление на добрия македонец и би фърлила неприятна сянка върху мене. Може би се лъжех, но така мислех и не намирах смелост в себе си да прибягна до услугата му.
Ето го, че се зададе сам той, усмихнат и добър. Идеше право към мене да ме изпрати.
– Варкайте, варкайте! – каза ми той и посочи парахода.
Случаят ме принуждаваше да му открия положението си. Щом чу, зема фиорините, с които разполагам, влезе в канцеларията и веднага ми донесе билета. Тая добрина ме покърти, аз го поблагодарих горещо и обещах веднага да му върна заема от осем фиоринта.
– Дай ги на брата ми там – каза той, – хай варкай!
Параходът засече черните вълни, и аз дълго време гледах на Наума, който стоеше на брега и често ми правеше с ръка прощални знакове. Аз чак тогава сетих, че той нито ме беше попитал за името ми – доста му бе, че съм българин…
Добрият Наум.
В София не без мъка найдох брата му. Петко се и зарадва, и не, за Наумовото решение да си подойде; даже лицето му се позагрижи… От разговора аз получих някои сведения още за Наум, които попълниха биографията на тоя крайно симпатичен човек. Наум поддържал в Охрид челядта на умрелия им брат и всяка година пращал за черквата Свети Наум по петдесет фиоринта, и толкова за училището. Само при тоя случай приимали писмо и го разбирали.
Покрай Наума ние станахме добри приятели и с него. Колчим го здрависвах при среща, аз му наумявах да доведе брата си у дома, за да му се отплатя на гощавката с гощавка. За жалост, аз нямах това удоволствие: Наум минал през София в мое отсъствие. Остана да се видим на връщането му, по Гергьовден.
През страстната неделя повиках Петка за някои поправки в къщата ми. Той ми се видя осърнал някак и мълчалив. Първата ми дума беше да попитам, има ли известие от брата си.
– Имаме – каза той сухо, като плещеше с вар по изкъртеното място на стената.
– Ще замине по Гергьовден, нали?
– Той замина веке, господине.
– Как? – извиках аз очудено.
Петко спря работата и пофана си машинално шапката:
– Замина за другия свят.
– Умря бай Наум! – извиках в страх.
– Убиха го.
И той ми разказа просто, че преди месец, като се връщал от Битоля, дето имал някаква работа, бил опушнат от арнаути на пътя.
– Защо му беше да дохожда в нашата проклета земя – довърши той и сълзи измокриха очите му. Па се пак извърна да работи.
Аз не можах да кажа нищо, аз само гледах прехласнат в няма скръб Петка, като лепеше, и чак сега забележих ивицата креп около шапката му.
София, април 1900
Първите дни на свободата
Спомени
На 15 юни 1877 год. руските войски преминаха победоносно Дунава при Свищов. Десетина дена подир това княз Черкаски повика членовете на разтурения букурещки комитет в квартирата си. Той квартируваше в една проста къща, затънтена в един отдалечен край на румънската столица. Беше ужасна жега. Князът излезе на пруста по жилетка и с разгърдена риза. Той беше пълен човек с червендалесто, здраво, хубаво лице, с енергически поглед и нервна реч. Приемът беше студен, даже суров. Черкаски ни обяви, че ни вика да ни проводи като "преводчици" при разните руски корпуси в България, и натъртено ни внуши, че за нашето поведение там ще се следи…
Стефан Стамболов се обади обиден:
– Аз не ща служба!
– Добре, вие ще бъдете под надзор!
– Аз се записах в опълчението – обади се Олимпий Панов.
Князът климна и си влезе в стаята.
На другия ден аз тръгнах за Свищов, преводчик не при корпус, а при губернатора на "Свищовския санджак". Види се, князът ме намери много миролюбив и хрисим човек, та ме тури по-далеко от писъка на куршумите… В Зимниче стигнахме при една нетърпима жега и на сутринта минахме Дунава с лодка. Между другарите ми беше и Олимпий Панов, който отиваше да стигне опълченците. Помня с какъв възторг приближавахме освободения Свищов; ние пиехме с кривачи мътна вода от Дунава, "свободната вода" на Дунава, както казвахме.
Найден Геров, новоназначеният губернатор на "Свищовски санджак", пристигна след няколко дена и аз с другите съслуживци му се представихме. Запознат вече с руската литература още от шестнайсетата си година, аз се мислех предопределен от самата съдба за службата преводчик. Но Геров се хвана за косите, когато при опита видя моя руски език, който се не срещаше в никоя руска граматика, и ме направи писец. Така аз имах чест да образувам последното стъпало на канцеларската лестница (Г. Др. Цанков беше вицегубернаторът).
Аз имах чест да бъда и един от първите българи, които образуваха канцеларски персонал, и първото зърно на българското чиновничество. Бог благослови зърното и цяла България е покрита днес с разкошно бликналата нива на бюджетни храненици.
Честито беше нашето начало.
Ала да мина на предмета си: първите дни на нашата свобода.
Какви дни тревожни, необикновени, чудни!
Виждам в ума си хубаво тогавашния Свищов, Свищовът през първите два месеца след освобождението си. Шумен, гръмлив, прашен, пълен с кипящ живот, с бурния отглас на великите събития на войната, в гръмотевиците на която се раждаше прясна и кървава нашата свобода. Свищов беше тогава едничкото работещо пристанище на Дунава в ръцете на русите. През Свищов минуваха руските полкове, които отиваха да се стопят под рева на урата в епическите юруши при Плевен. Свищов, преобърнат на военен център, на главен интендантски склад на плевенската армия и на Гурковата, глава на друма между Дунава и бойните полета, стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи се преобърнаха на квартири за руските военни; училищата и черквите – на болници. Избликнаха, като из земята, увеселителни градини, шантани, дето полуголите нимфи от целия свят се стекоха и продаваха песните си и прелестите си… Цената на всичко поскъпна до баснословни размери; стократно увеличените потреби извикаха нечуван разгар на спекулацията. Редки полуимпериали и рубли потекоха… Практичните свищовци още въздишат при тоя спомен…
Пуста и безмълвна оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите още на 15 юни турци зееха разграбени, без врати, без прозорци, поръсени от вътрешността на изтърбушените шелтета и възглавници. Българите и власите свищовски правеха с турските жилища онова, което турците биха направили и направиха с българските при обратен случай. Трябваше да запазим славата си на източен народ…
През първите още дни аз посетих дола при Стъклен, славния оня кът на дунавския бряг, дето минаха на лодки руските войски с Драгомирова и Скобелева под град куршуми и гранати. Цял Свищов, още под омаята на великото събитие, което му донесе свободата, разказваше за геройската неустрашимост и самопожертвуване на руските войници по вълните на Дунава и на бреговете му, на които е бил трепетен зрител. На 15 юни ни един турски войник, ни един турчин не останали вече в Свищов и в укрепленията. Него ден самите свищовци не са вярвали, че ще се озоват свободни. Завчас по всички български врати се появили кръстове, а фесовете изчезнали. Всеки наложил на главата си каквото свърнал: шапка, капела, гугла. Много българи, които нямали ни едното от тях, вързали си главите с женски кърпи. Аз заварих още такива. Когато се появил Скобелев, главният герой на деня, свищовският аптекар Велизар Яковов му държал разпалена реч на немски. Скобелев му отговорил на руски: "Спасибо вам!" – и попитал де има локанта, за да яде. Локанта нямало в Свищов и го нагостили в една къща.
На другия ден Свищов бил честит да дочака и императора Александра – една година нещо след смъртта на Ботева! – минал с лодка. Царят бил придружен от главнокомандуващия Николая Николаевича, наследника, Горчакова, Игнатиева. Възторгът бил неописуем. Викове, китки, сълзи от радост. Иконом поп Христо го поздравил с реч. Царят минал през улици, поръсени с цветя, и отишъл към черквата, яхнал на чер кон, за да благодари богу за великата победа. Разказваха ми за степента на ентусиазма тоя ден. Едни му целували стремената, майки му подавали децата си да ги помилва, момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяли китки. Осемдесетгодишният уважаем старец Иваница Алексов застанал пред императора и извикал: "Нине отпущаеши раба твоего, владико…!" – и същия ден умира от радост. Подир благодарствения молебен в черквата царят прегърнал и целунал брата си Николая Николаевича, а народът в полуда завикал "ура", всичките лица били измокрени от сълзи. Царят извадил кърпата си и отрил очите си: и той заплакал! Божествени царски сълзи!… После целувал ръка на иконом поп Христа и му представил наследника!
Под впечатлението на тия разкази аз написах и пръснах в летещи листове стихотворението Царят в Свищов1 със следващето начало:
Лей се, Дунаве славянски,
в тия прелестни хълми,
лей се Дунаве гигантски,
лей се, радостно шуми.
Ти от векове тук стенеш,
с кръв и сълзи сè залян,
шумиш, пляскаш и се пениш
като свързан великан…
Но падна тиранът бесен.
Шуми, Дунаве, шуми
и подобно мойта песен
тон по-ясен приеми!
Лей се, влачи под небето
триумфални си вълни!
Бързай, кажи на морето
що си видял в тия дни!
Моля великодушното снизхождение на читателя, че привеждам тия стихове, тъй наивни по чувство и слаби по форма, но скъпи на душата ми заради спомена, с който са свързани.
Аз не бях честит да видя императора тогава; но го видях вече в Букурещ на 14 май, когато влазяше, посрещнат от стохиляден народ, из който аз, скрит, плачех от лудо възхищение, и за да дам отдишка на бурния накип на чувствата си, написах същия ден Одата на императора Александра, дето в изстъпление на патриотически възторг и обоготворение казвах:
В епохите няма момент по-умилен,
в историята няма по-доблестен лик:
от Цезаря ти си по-славен и силен
и от Александра ти си по-велик!
Какво те сториха? Превзеха царствата.
Царю! Ти сто пъти по-горе стоиш:
ти ведно с царствата владейш и сърцата,
те туряха ига, а ти ги трошиш!
.........................................................
Няма никога да се изличи из паметта ми ликът на императора Александра. Облечен в бял кител, с лице хубаво, бледно, уморено, с прошарена коса и бакембарди, засипани с прах; с поглед орлов, повелителен, но пълен с благост и неизразимо величие, по-едър от всичката блестяща свита велики князе и генерали, той седеше в колесницата с румънската княгиня под дъжд китки и гръмотевиците на урата…
Наистина честито е със съдържателен живот онова поколение. То преживя тежки борби и ужаси, каквито рядко народ е познавал; но изпита и възхищения, които никога няма да изпита никое наше поколение. Всичките велики събития подир Освобождението бледнеят по отношение на дълбокото значение пред оня чуден час, когато руският император, като въплъщение на лъчезарния блян на цяла върволица поколения, стъпи на българския бряг, обиколен с обаянието и славата на едно божество, и изрече думите:
Да бъде свободна тая земя!
Натякват на новото поколение известна хладина на чувството, дори равнодушие, при спомените на неотдавнашното велико минало. Виновно ли е то? То ги не познава, то ги не е видяло, те за него са студена история. За него българската история се захваща от Освобождението, през което то се е родило или е расло в детинство, гряно и топлено от лъчите на свободата, без да е познало, изстрадало, преживяло онова, което е предшествувало и довело тая свобода и придружило раждането й. Ужасните и величайши моменти на това минало то не може да ги разбере и прочувствува във всичката им пълнота и сила по мъртвата книга, както по-прежното, което ги е възприело от живота и носи в душата си неумиращи и свежи виденията им. И само това ли е? Малко ли спомогнаха за възпитанието в душите на младежта това небрежно отношение, този скептичен дух – и тесногръдият шовинизъм, често в съюз с политическото невежество и глупостта?
Не в далечно бъдеще величавият бронзов образ на Царя Освободителя пред Народното събрание ще откроява благородния си облик в небето и ще говори на бъдещите поколения и на света по-силно от всяка история.
Честита мисъл – да се даде видим образ на паметника, изправен навеки в сърцето на България!
А между това Свищов живееше своя обикновен, кипящ живот, наводняван от талазите на постоянно идещи и отходещи войски. Най-напред ние живеехме като в едно опиянение от бързите победи на русите, които ни туряха във възторг неизразим. Превзети бяха вече Търново, Дряново, Елена, Трявна, Габрово; Гурко бе взел Шипка и минал с нашите соколи-опълченци през Стара планина, освободил долините на Стрема и на Тунджа и хвърлил панически страх у турците до Пловдив и Одрин; генерал Криденер превзе Никопол – и ние видяхме прекарването на пленения му шестхиляден гарнизон с началника му Кел-Хасан паша, скрил главата си във вдигнатата яка на шинела, за да го не видят раите. Руските войски напредваха със стремителността и силата на ураган. Светът в захлас гледаше на тия непрекъснати триумфи.
България свободна, свободна вече!
Ние ликувахме.
Ненадейно узнахме за първото плевенско поражение на 8 юли, което измени хода на войната. Захванаха после другите несполуки през юли и август.