Лунен Танц

Глава 1

10 години по-късно…

Клубът пулсираше от силната музика. Големият неонов надпис менеше цветовете си в синхрон с ритъма на музиката. Светлината хвърляше приказен отблясък върху отсрещната сграда. На покрива ú, подпрял крак на перваза, стоеше мъж с къса руса коса. Приведен напред, обгърнал коляно с лакът, пушеше цигара.

Кейн Трип килна леко глава и прокара длан през късата си, жилава коса. Съжаляваше, че я е подстригал – харесваше му дълга. Още си спомняше копринения допир на връхчетата ú по гърба си. Дръпна жадно от цигарата. Даде си сметка, че много неща му липсват от времето, преди да го заровят жив. Например, марката цигари.

Преди четиресет дълги години, шифтърът Малачи – лидер на малък клан ягуари – го беше набедил в убийството на жена му. Преди тази злочеста нощ, Кейн поддържаше добри отношения с ягуарите, а лидерът им му беше един от най-близките приятели. Кейн присви устни при спомена. В пристъп на ярост, Малачи бе издал окончателната си присъда.

Малачи беше използвал заклинание от книга, която Кейн притежаваше и вярваше, че пази добре скрита. Проклятието повеляваше Кейн никога да не проходи, нито да проговори... а в нужда, да не може да се защити. За да подейства магията, Малачи бе отнел хематитната обица на Кейн. С този ход, му бе отнел свободата да се разхожда на дневна светлина. Навремето, хематитът бил собственост на първия вампир – Син.

Кейн веднъж се беше питал как е възможно да има “първи вампир” и отговорът го беше поразил.

Син се бил появил на този свят сам, ранен и прималял. Един млад мъж го намерил, а изнемощелият от глад Син се възползвал от кръвта му. Вампирът бързо осъзнал, че хората от този свят са уязвими същества. Ако той сподели кръвта си с тях, с надеждата да създаде семейство, то душата им напуска тялото им. Но веднъж простили се с душата си, те губели смисъла си за него и се превърщали в чудовища.

В безкрайния си живот, Син намерил едва трима човека, запазили душите си... те станали негови деца. Но веднъж преминали от другата страна, кожата им развила натърпимост към слънчевите лъчи... били обречени никога да не показват носа си навън през деня. Това не представлявало проблем на планетата на Син, заради хематита.

Дебелите гривни, които Син носел, идвали от неговия свят и били изработени от хематит. Ако отчупел парченце от гривната, Син можел да го превърне в пръстен, гривна или обица.

Кейн отново посегна към обицата и я докосна.

Хематитът може и да му бе осигурил полунормален живот... но книгата със заклинания го беше предала. Кейн я беше поверил на доверениците си, докато спеше. Книгата беше изворът на проклятието – средството за укротяване на бездушни деца, превърнали се в заплаха за хората.

Омагьосан, Кейн можеше единствено да наблюдава безучастно с мрачни, немигащи очи, как бившият му приятел го засипва с черна пръст. Последното, което бе видял, преди да бъде затрупан бе осеяното със звезди небе над короните на дърветата.

Последвалият мрак бе призрачно тих и всепоглъщащ. Заклинанието го обездвижваше, но не го лишаваше от способността да усеща всичко живо по повърхността над него. Мънички смъртни същества щъкаха наоколо. Те избягваха живото му тяло, но разяждаха душата му.

С времето, той все по-силно вярваше, че губи разсъдъка си. Започна да чува все по-често звуци... гласове. Те бяха добре дошли, защото за миг го освобождаваха от затвора му. Копнееше да ги слуша. Понякога чуваше цели семейства, друг път – само възрастни.

Имаше моменти, в които опитваше да развали заклинанието, да изкрещи за помощ, да си говори сам. Но магията го осакатяваше напълно. Познаваше добре това проклятие... беше го използвал срещу чудовища. То представляваше сложно заклинание, което можеше да се развали само с кръвта на любим. Любовната магия бе толкова силна, че единствено сродната душа на жертвата имаше власт да ú противостои.

Проклятието винаги работеше с бездушните вампири, защото без собствена душа, те нямаха и сродни души. Кейн бе прибягвал до него многократно, в опит да изличи от света демоничните си братя и сестри, водени единствено от жаждата за кръв.

Кейн се засмя наум горчиво при мисълта, че е обречен. Той нямаше сродна душа. Поне никога не бе срещал подобна енигма. Дори да имаше, струваше му се нелепо да се надява, че би дошла самоотвержено да кърви върху гроба му. Малачи трябва да е бил съкрушен... той обичаше жена си толкова силно, че с яростния си ход бе искал да покаже на Кейн що е то истинска любов и копнеж.

В действителност, Кейн копнееше за такава любов. През сълзи отправяше горещи молби към Господ да му прати любима, която да го освободи. Ако наистина беше убил съпругата на приятеля си, то проклятието щеше да е заслужено наказание. Но той беше невинен.

Една нощ, след дълго отчаяние... той го чу. Далечният рев на Малачи рязко прекъсна вътрешния монолог на Кейн. Мощният звук бе придружен и от друг изблик на животинска ярост. За негово изумление, последва и гласът на малко момиченце, което молеше да пощадят кутрето ú.

Детският уплашен глас събуди нещо у него... копнеж за свобода, за да може да защити детето от нощните зверове.

Кейн прошепна наум:

– Малачи няма да нарани кученцето ти, хлапе.

И беше прав. Малачи никога нямаше неоснователно да нарани някого, особено дете. Кейн усети как близкото присъствие на приятеля му разпалва у него отново искрата за живот. Той се разгневи, щом чу повторен зов за милост от детската уста. Тогава усети как нещо тежко се сгромоли на земята над него. Кръв... надуши прясно пролята кръв, която си пробиваше път през почвата към него.

Дойде най-чаканият момент! Миризмата нахлу в съзнанието му и за миг го докара до лудост при мисълта, че не може да достигне до нейния източник. Беше изнемощял от всички тези години... жаден до смърт, но вечно жив. И тъкмо в този миг усети как пръстът му трепва.

Кейн се съсредоточи и насочи цялото си немощно съзнание към опита да се раздвижи. Изминаха дни. Броеше ги, съдейки по ритмичното затопляне на почвата над него. Миризмата на кръв му даваше сили. Най-накрая, едва съумял да раздвижи ръцете си, бавно започна да откопава тялото си от пръстта. Буца по буца.

Изминаха много дни, докато дланта му достигна повърхността. В този заветен миг, радостни сълзи обляха бузите му. Подал глава, Кейн отърси вкочанената пръст, отвори очи и впери поглед нагоре. Разтърси го почти фанатичен смях при вида на тъмното небе, осеяно със звезди. Когато отново върна поглед към земята, съзря парче от скъсана дреха със засъхнали капки кръв. Вдигна го и дълбоко вдиша аромата на кръвта, дарила го със свобода.

Кейн стисна здраво дрипата и постепенно доизрови цялото си тяло. Малачи и действителният убиец на жена му – шифтърът Натаниел лежаха мъртви само на метри от гроба му.

Отправи поглед към гората. Беше убеден, че момичето от онази нощ, макар и отдавна далеч, е неговата сродна душа. Кой друг можеше да е развалил проклятието на Малачи?

Твърде немощен да търси детето, Кейн пропълзя до Малачи, като че да погали бузата му. Но дъхът му секна. Малачи носеше неговата собствена хематитна обица!

Кейн яростно я отскубна. Стисна я в юмрук, гледайки Натаниел – онзи, който го бе натопил. Мракът мигновено обгърна Кейн като с мантия и той изчезна.

Кейн издиша цигарен дим и се загледа в накъдрената му диря, преди вятърът да я разпръсне. Беше прекарал последните десет години в лутане от държава в държава, от континент в континент. Наваксваше с опит и знания, изпуснати докато излежаваше трийсет годишната си присъда.

Макар и бавно, беше възвърнал силите си. Затова му помогна малкият йоркширски териер, който беше намерил скрит в кух дънер в онази гора. Очевидно, кутрето беше нечий домашен любимец и първоначално Кейн се разкайваше, че не е потърсил стопаните му. Но нуждата да черпи сили надделя над чувството за вина.

Едва след като засити глада си, Кейн си даде сметка, че кученцето е било собственост на детето, което го беше освободило от гроба. Жизнените сили на тази малка топка козина бяха на изчерпване. Тогава Кейн прибягна до извънредна мярка. Учуден от собственото си безразсъдство, захапа китката си и насочи капките кръв към розовото езиче на кучето. Сам не вярваше, че този ход ще проработи.

Тя го бе спасила два пъти – и то – без да знае. Споменът за уплашения ú глас все още го изтръгваше и от най-дълбокия сън. Искаше му се да я беше зърнал поне... да свърже лице с гласът, който не му даваше мира.

Бръкна в джоба си и измъкна нашийника. Загледа се в металната табела във формата на кокал. Гравираният адрес отдавна не беше валиден. Когато най-накрая се научи как да борави с компютър, Кейн бе потърсил семейството. Родителите бяха починали, а къщата – продадена. Дъщерята, която несъмнено бе неговият спасител, беше неоткриваема.

Кейн метна и стъпка фаса си. Първото, което бе сторил, при завръщането си в Лос Анджелис, беше да посети клуба, в който Малачи живееше и работеше едно време. Но мястото бе продадено, а децата на шифтъра се бяха преместили на нов адрес. Навремето, новото място представляваше порутен склад. Сега обаче, ягуарите го бяха обновили и превърнали в модерен нощен клуб. Негови управители бяха децата на Малачи.

Кейн отърси глава. Чудеше се как Малачи е могъл да се ожени повторно предвид безкрайната си любов към първата си съпруга. Тя беше неговата сродна душа. Макар и прочути с незадоволимия си сексуален апетит, веднъж намерили своята сродна душа, шифтърите се посвещават изцяло на нея.

Кейн направи кратко проучване и установи, че новата съпруга на Малачи го е дарила с четири деца и е починала при раждането на най-малкия им син – Ник.

Малачи бе умрял онази нощ над гроба му, но Кейн все още изпитваше непреодолимо желание за мъст. Почти всички вампири са родени от мрака. Може би Син е грешал, че Кейн се различава от братята и сестрите си. Трийсетте години мъчение под земята вероятно са били достатъчни да отприщят безвъзвратно злото у него. Съзнанието му все още тънеше в мрак, както Малачи бе пожелал.

За Кейн важното беше кой е започнал враждата. Ягуарите първи бяха проляли кръв. Сега беше негов ред да отмъсти на цялата проклета шифтърска раса. Следваше да започне с децата на Малачи. Но нямаше да приключи дотам. След тях идваха децата на шифтъра, който си беше измил ръцете с него... Натаниъл Уайлдър.

Кейн лесно си намери последователи, които да го захранват с кръв. Той все още се удивяваше на пищната сцена в сърцето на града. Беше пълно с жалки готически подобия, които мечтаеха да бъдат истински вампири като него.

Не се налагаше да се старае. Достатъчно бе да привлече един бездушник – оттам всичко щеше да тръгне на самотек. Беше избрал най-опасния от групата... този, който сякаш вече бе предал душата си на мрака. Гарван беше единак, който приживе бе маниакален психопат... готически изгнаник, жаден за кръв още преди да развие истинска нужда от нея.

Гарван беше единственият избранник, комуто Кейн бе споделил личната си история. Сам Кейн не знаеше защо я разказва – вероятно от скука.

Кейн беше дал пълна свобода на своя последовател. Още в предходния си живот, Гарван бе натрупал гняв към света. Сега най-сетне имаше поле да го излее. Той беше взел присърце историята на Кейн. Въоръжен с цял набор от нови способности, бездушният вампир отмъщаваше за своя покровител с пълна сила.

Кейн не се и опита да разубеди Гарван. Той се вписваше идеално в плана му да покоси всеки член от семейство Малачи. Защо му бе да защитава шифтърите? Най-големият жест, който Кейн можеше и пожела да стори, бе да увери чирака си, че не е длъжен да убива хора за храна. Даде му да разбере, че действията му не бива непременно да нанасят щети и да причиняват болка и смърт – това бе въпрос на лична воля. Но волята на Гарван повеляваше смърт без пощада. Кейн нямаше пръст в това.

Единственият път, когато Кейн се намеси в действията на Гарван, бе при първото убийство на ученика. Гарван бе оставил безспорния почерк на вампир върху жертвата си – добре разпознаваем за човешките очи. Кейн беше забравил да му сподели важна тайна свързана с опазването им като вид. А именно – как да заличават действията си, така че убийствата да изглеждат като тривиални садистични посегателства, извършени от хора.

Гарван избра да оставя жертвите си близо до “Лунен Танц”, където властите лесно ги намираха. Това беше най-доброто място. Повечето вампири бяха зли по рождение, така че Кейн бе прекарал по-голямата част от живота си сред убийци. Жаждата да сее смърт у неговия чирак беше съвсем присъща на тяхната порода.

Ако Син беше буден, за да види поголовната смърт, която Гарван сееше, вероятно щеше да го убие или обрече на доживотен гроб, за да избави света от това мъчение. Кейн беше вкусил такова наказание и ако се стигнеше до това, щеше да предпочете бърза смърт.

Преди присъдата му, той се бе сприятелил с друг вампир… Майкъл. Бяха прекарали повече време заедно, отколкото можеха или искаха да си спомнят. И двамата бяха дарени с хематит, защото бяха запазили душите си… както беше съумял да стори и Деймън – братът на Майкъл.

Майкъл беше добър човек… все още непокварен или както казваха “един от ангелите”. Но се носеха слухове, че Деймън е открехнал тъмната си страна и си го изкарва на брат си. Кейн планираше едно образователно посещение на Деймън, след като приключи тук. Озадачаваше го рязко породилата се вражда между двамата братя. Майкъл бе много посветен на брат си. Но изглежда, понякога и невъзможното е възможно.

Кейн не искаше да издава пред Майкъл, че годините под земята са отключили тъмната страна у него. От известно време тайно го наблюдаваше. Знаеше, че се е сприятелил с един от най-големите млади ягуари – Уорън… Напомни му на собственото му приятелство с Малачи.

Предателството е в кръвта на шифтърите, а Майкъл тепърва щеше да се сблъска с тази грозна истина. Ако се отървеше от шифтърите, Кейн щеше само да направи услуга на Майкъл – в името на доброто старо време.

Кейн посегна към хематитната обицата – тя винаги го бе възпирала от убийства на хора. Ако душата му бе роб на злите сили, то магията на хематита нямаше да му подейства. Винаги се беше чудил как Малачи не се бе сещал за това същинско доказателство за неговата невинност.

Но неговият заветен миг тепърва предстоеше… Той бе излежал трийсет годишна присъда за нещо, което не бе сторил.

– Отплатата ще е безпощадна, приятели.

****

– Телефонни реклами? – попита Чад в опит да прикрие подигравателния си тон. Малката му сестра тресна телефона с такава ярост, че той падна от стената и с трясък удари пода.

Енви ритна апарата и го запрати по коридора, представяйки си, че това е главата на гаджето ú. После се обърна към брат си:

– Всички ли сте такива кретени или само тези, с които излизам?

Чад вдигна ръце сякаш се предава.

– Според мен, момичетата сте също толкова гадни. Сега се успокой и кажи на батко какво стана.

Енви подрпя чело на хладната стена. Не позволи на нито една сълза да се търкулне по бузата ú. Не харесваше Тревор достатъчно, че да плаче за него. Започваше истински да ú омръзва, че на всяко следващо гадже все нещо му липсва.

– Току що Джейсън ми се обади да ме покани на среща. Помислил си, че отново съм свободна, защото видял Тревор да натиска друго момиче в един нов нощен клуб.

Чад поклати глава. Въобще не му дожаля за Тревор.

– Ами, тогава да отидем на клуб? – вдигна вежда, поблазнен от идеята.

Енви се усмихна. Предложението ú хареса.

– Дай ми десет минути да се приготвя.

Чад кимна и седна на ръба на креслото. Включи телевизора, за да изгледа новините, но не им обърна никакво внимание. Така или иначе, не одобряваше, че сестра му излиза с Тревор. Знаеше, че той се прави на важно и търсено богато колежанче, готово да стъпче всичко по пътя си. Но това не му дваше право да лъже Енви и да я заблуждава за истинската си същност. Ако спеше със сестра му, то тя поне трябаше да знае кого чука.

Кофти е една връзка да започва с лъжа. Ако в основата ú лежи измама, рано или късно ще се срути. Последният път, когато беше видял Тревор на гарата, го беше притиснал или да признае на сестра му, че е агент под прикритие, или въобще да не я закача. Чад не беше виновен, че Тревор не слуша никого, освен себе си.

Гневеше се, че Тревор използва сестра му за да работи под прикритие на клубната сцена. Работата ú беше много удобна за целите му. Като барманка в много от нощните клубове, с нея той получаваше достъп до всички помещения – от рано преди да отворят – до късно след като затворят врати. Без тълпите, Тревор можеше да души навсякъде, без Енви да подозира.

Чад отказваше да мине под прикритие, макар че специалните части го убеждаваха да смени звеното. До този момент склоняваше да им бъде в услуга единствено при необходимост от влизане с взлом и укротяване на опърничави. И това му се нравеше. Беше му по-приятно да бие лошите, отколкото да се промъква тайно на места, да плямпа глупости и да се рови из секретни документи за улики срещу някого.